Джон Кларксън - Единствен изход

— Знаеха името ми. Знаеха вече, че един е застрелян. Може би знаят много повече от това.

— Информацията излиза по нашата система за компютърно оповестяване, СКО. Тя се вижда на екраните във всеки участък в града. Стотици служители от полицията може да са видели тази информация. Всъщност, тя не е поверителна. Пресата също има достъп до нея. Мнозина може да са намерили онова, за което казвате, че те са знаели.

— Само пет часа след това? Едва ли толкова бързо, Уолдрън. Мислович я е получил от някой от вашите хора.

— Защо, по дяволите, сте отишъл да се срещате с него?

— Исках да разбера дали няма да помогне да задържим ярдитата далеч. Този, когото бяха изпратили при нея, я бе изплашил до смърт. Помислих си, че ако Мислович има бизнес с тях, може би е в състояние да ги накара да се отдръпнат. Просто да им каже да оставят вдовицата на мира.

— И?

— И се оказва, че на него не му пука за вдовицата. Че му е писнало от племенника, който го е измамил. Той смята, че е заслужил смъртта си и сега работи пряко с ярдитата.

— Звучи, сякаш сте търсил някакво чувство за чест сред мошениците, господин Девлин.

— Случвали са се и по-странни неща. Помислих си, че си струва да се опита. Най-лошото, което можех да си представя, беше, че той ще откаже.

— Но май нещата се оказаха много по-лоши.

— Да. Той се опита да ме предаде на ярдитата. После се намеси в престрелката.

— Но какво става с тези хора? Това е нечувано! На улицата тази сутрин са намерили над двеста гилзи.

— Аз също съм малко изненадан. Някакъв убиец от бандата на ярдитата преследва Ани. Имам чувството, че след снощния си провал този тип приема нещата лично. Що се отнася до югославяните, те определено искат да убият мен.

— Защо?

— Не се отнесох много учтиво с господин Милс, когато се опитаха да ме предадат на ярдитата.

— Какво сте направил?

— Не се притеснявайте, Уолдрън, не съм убил никого. А и нямам подобни намерения. Вашите експертизи не показаха ли, че куршумите в онзи труп са от друг пистолет?

— Експертизите още не са готови.

— Резултатът ще е такъв, какъвто ви казвам.

— И все пак трябва да дойдете в участъка.

— Казах ви, че не мога да рискувам.

— Нямате представа какви тревоги предизвиква всичко това. Не можем да позволим да се вихрят престрелки по улиците на Лондон.

— Мисля, че трябва да започнете да свиквате с това.

— Няма да стане.

— То вече става. Имате ли представа колко добре са въоръжени тези типове?

— Да. А вие имате ли представа колко оръжие приижда тук от бившия Съветски Съюз и от страните от Източния блок?

— И как смятате да се справите с всичко това?

— А вие защо не ни съдействате? И откъде сте толкова убеден, че Мислович получава информацията си от нас?

— Той знаеше кой съм аз. Знаеше какво стана снощи. Знаеше повече от всеки друг, освен вас и мен.

— Почакайте малко. Да не би да намеквате, че аз съм говорил с Мислович?

— А не сте ли?

Уолдрън се втренчи в Девлин, изчаквайки да се увери, че въпросът е зададен сериозно.

— Вижте какво, Девлин. Омръзнахте ми. Опитах се да се държа с вас цивилизовано. Оставих ви с тази жена за малко на свобода и това може да ми струва кариерата. Заложих на честната ви дума, но се оказа, че тя няма особена стойност.

— Защо просто не отговорите на въпроса ми, инспектор?

— Главен инспектор. И сега ми пробутвате тази измислена история — че едва ли не съдействам на онзи гангстер от Източния блок да ви убие. За какъв, по дяволите, се вземате? Арестувам ви! Още сега.

Девлин не се помръдна, слушаше внимателно думите на Уолдрън. Преценяваше го. Ръцете му не помръднаха.

— Как предпочитате да стане това, господин Девлин, лесно или трудно?

Девлин се намръщи.

— Уолдрън, това е най-изтърканата реплика в сценария. Лесно или трудно. Вие дори не можете да си помислите да ме арестувате, освен ако аз сам не ви позволя да го направите. Тъй че изплюйте камъчето. Вие ли пускате информация на тези гадняри или не? Отговорете ми.

Но Уолдрън вече не можеше да се спре.

— Не сте вие човекът, който дава заповеди тук. Арестуван сте.

Уолдрън извади полицейския радиопредавател от джоба си и започна да подава позивни към Рейли. Девлин измъкна радиостанцията на Рейли и я постави на масата. Уолдрън чу собствения си глас от нея и млъкна.

Девлин заговори тихо.

— Не се притеснявай, Джеймс. Двамата с теб сме сами.

Уолдрън зяпна към полицейската радиостанция на масата. За миг изглеждаше, сякаш бе готов сам да предприеме действия по арестуването на Девлин, но той някак си го бе обезоръжил. Дали не беше от това, че спомена личното му име? Дали от спокойния му тон? Каквото и да беше, но гневът на Уолдрън се уталожи.