Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин разпозна в лицето на Рейли едно от ченгетата, които бяха в апартамента на Ани в нощта на стрелбата.

Рейли се упъти към роувъра. Девлин го проследи през тълпата и изчака, докато онзи не хвана дръжката на шофьорската врата откъм тротоара. Девлин прецени точно времето си. Докато Рейли се пъхаше в колата, Девлин, ниско приведен, се добра до другата врата и бързо се плъзна на предната седалка. Райли не го забеляза, докато Девлин не седна до него. Мигът на пълна изненада беше точно това, от което Девлин имаше нужда, за да притисне силно пистолета, който беше измъкнал от Зенко, между ребрата на Рейли. Натискът накара старото ченге да трепне.

Рейли понечи да изграчи нещо.

За двадесет и седем години служба, никой досега не беше опирал пистолет в Рейли. Той дори не можеше да съобрази какво означава това. Реакцията му не беше от най-уместните.

— Какво, по дяволите…

— Извади ония хитри белезници, дето ги използвате тука — нареди Девлин.

— Абе я…

Девлин притисна още по-силно пистолета в Рейли.

— Хайде, по-бързо!

— Излез от колата. Аз съм полицейски служител.

Девлин го изгледа.

— Какво ти става бе, човек? Не разбираш ли?

После удари с металния приклад на пистолета коляното на Рейли. Онзи изръмжа от болка.

— И недей повече да се правиш на интересен. Извади белезниците!

Рейли се примоли:

— Ама…

— Виж какво, искам само да те задържа в тази кола, докато трае срещата ми с Уолдрън. Мога или да те вържа за волана, или да ти прострелям капачката на коляното. Каквото си избереш.

Очите на Рейли се изцъклиха. Девлин продължи да обяснява сухо:

— Нали разбираш, проблемът не е само в това, че ще останеш без един крайник до края на живота си. Ако те прострелям през тези захабени панталони, които си обул, толкова тъкан и мръсотия ще проникнат в раната, че ще се получи ужасна инфекция. Чувал съм, че някои хора дори умирали от това.

Рейли се пресегна назад и издърпа белезниците.

Девлин щракна единия им край на лявата китка на Рейли и леко я изви. Рейли изръмжа от болка и се опита да облекчи огъването.

— Тия неща вършат голяма работа, нали? Болят, мамка им, какво ще кажеш? Откакто твоите колеги ги използваха върху мен, ми се ще да ги пробвам на някой като теб.

Девлин издърпа лявата ръка на Рейли към волана.

— Окей, а сега пъхни и дясната отдолу.

Рейли се подчини и Девлин бързо щракна другия край върху дясната му китка. Така Рейли се оказа прикован към волана.

Девлин пребърка джобовете на Рейли и намери значката и портфейла му. Той огледа черния кожен калъф, в който се намираха значката и идентификационната карта на ченгето.

— Това значката ти ли е?

Рейли кимна.

— Пълен боклук. Пластмасова ли е?

Рейли не отговори.

— Не знаех, че в лондонската полиция носите такива хрупкави сладки значкички. Като не ви дават патлаци, защо поне не ви дадат някоя по-прилична значка.

— Не можете да правите това.

— Защо продължаваш да ми го повтаряш? Току-що го направих. Седи си кротко тук десетина минути и ще ти върна нещата по Уолдрън. Ако си толкова тъп да се развикаш за помощ, всичко това ще изтече в канала, заедно с цялата ти кариера.

Девлин прибра полицейската радиостанция на Рейли, излезе от роувъра и зави по ъгъла към „Бъргър Кинг“.

Той застана на входа и надникна вътре в ресторанта, докато не забеляза Уолдрън, който седеше с кисела физиономия в предната част на заведението, където не бе толкова задимено.

Девлин се помъчи да отгатне какво точно искаше да изобрази декорът на ресторанта. Накрая реши, че изглежда беше някаква имитация на вътрешност на космически кораб. Близо до входа имаше нещо, което наподобяваше робот, после някаква конструкция от гофрирана ламарина, приличаща на транспортната зала на „Стар Трек“ и куп грозни пластмасови летящи чинии, висящи от тавана. От скритите някъде тонколони гърмеше ужасна музика на синтезатор. Според Девлин, това усилие да се създаде футуристична обстановка беше направо отвратително. Въпреки това на практика всички места бяха заети. На Уолдрън се бе наложило да дели маса с двама пакистанци, облечени в еднакви, прани на камък джинси и сини пуловери. Те изглеждаха напълно доволни, а полицаят — крайно отчаян.

Мястото срещу Уолдрън беше празно, но Девлин не можа да се насили да направи повече от няколко крачки навътре.

Уолдрън го забеляза и Девлин му махна с ръка да излязат.

— Вие сте прав — каза Девлин. — Съжалявам. Тук е ужасно. Къде искахте да отидем?