Джон Кларксън - Единствен изход

Рейли бе забил поглед в токовете на ожулените си чепици. Фентън повиши тон:

— Е?

Рейли бавно вдигна глава, колкото да измърмори:

— Не, сър.

— Този тук, Уолдрън, може да е прекарал повечето си служба в седене зад бюрото, вместо да обикаля с Пандата и да понаучи улиците, но вие… От вас очаквах повече.

— Съжалявам, сър.

— Разбира се, съжалявате, но какво ни помага това? Нищо, бих казал. Слушайте, сержант, разбирам колко е трудно да се пренебрегват решенията на прекия началник, но всички тук врим в един казан. Трябва да предоставяте на Уолдрън възможност да се възползва от вашия опит.

— Слушам, сър.

Уолдрън се усети, че стиска ядно зъби при оскърбителната игра, която Фентън бе подхванал, но това му помогна да държи устата си затворена.

— Е, да не се обиждаме повече. Двамата се хващайте веднага за работа. Искам този случай да приключи бързо. Искам тези хора тук. Незабавно! Действайте.

Уолдрън този път не кимна, нито отвърна нещо, нито пък си направи труда да погледне Фентън. Обърна се и напусна кабинета. На Рейли му се наложи да скочи и да закрачи бързо, за да го догони.

Когато се озоваха в коридора, Рейли заговори пръв:

— Началникът доста се е впрегнал.

Уолдрън се извърна и го изгледа. Стори му се едва ли не, че вижда Рейли за пръв път. Сплъстената му, мръсна коса. Досадната му конска физиономия. Кирливата му бяла риза, увиснала на раменете му с несменяемата лекьосана червена вратовръзка, която Уолдрън беше виждал стотици пъти, същия синкав плетен пуловер, същите немачкаеми сиви панталони.

Уолдрън винаги беше чувствал Рейли като досадна тежест, която Фентън беше увесил на врата му от злоба, но сега му се струваше, че този човек представлява нещо много низко — самото олицетворение на низостта. Уолдрън сякаш долавяше с обонянието си гнилостта у този човек. Нещо, за което досега не бе си давал сметка, порази ума му с необичайна сила. Той знаеше, че Рейли беше куката на Фентън, но до този момент не му бе пукало от това, защото му бе ясно, че Фентън разполага с многобройни начини да разбере какво прави той и без помощта на Рейли. Работата не беше в това. Имаше нещо друго. Нещо много по-лошо.

Тази мисъл отврати Уолдрън. Ядоса го и го накара да допусне рядка грешка. Досега той никога не бе обсъждал с Рейли предстоящите си действия. Уолдрън не желаеше да доставя на Фентън удоволствие с възможността да разбере нещо важно посредством Рейли. Но сега пожела да постави и двамата на мястото им.

Той заби пръст в гърдите на Рейли и процеди:

— В четири часа да си осигурил при входа кола без отличителни знаци. И да не е някоя от тези говняни малки таратайки. Взимаш сиера или роувър, с мощен двигател. Ще ме чакаш вътре с радиостанциите. И гледай батериите им да са заредени. Погрижи се да работят. И се подготви да излетиш като говно от лопата, когато ти кажа, щото в четири ще знам къде е онова копеле Девлин и искам да си готов да дойдеш с мен, за да го заловим.

Рейли занемя — никога не беше виждал Уолдрън толкова напрегнат или ядосан.

— Разбрано? — извика Уолдрън.

Рейли подскочи:

— Да, сър!

— Добре. А сега се върни обратно или се обади по телефона, кука такава, и докладвай на оня дърт идиот Фентън, който още не е разбрал, че това не е някаква си шибана игричка, измислена за собственото му забавление.

Без да изчака протест или някакъв отговор, Уолдрън се обърна и бързо се отдалечи.

Рейли остана неподвижен в коридора, докато Уолдрън не зави зад ъгъла и не изчезна от погледа му. След това неприятната му физиономия се изкриви от злоба. Никой не може да ми говори по този начин, помисли си той. Скапан нещастник! Ще се обадя и още как, какво си мислиш бе, кур сплескан.

Рейли нахлу в стаята на отдела за борба с кражбите и вдигна най-близкия телефон. Набра номера на пристава в районната Магистратура. Предаде много ясно на свръзката, че ако неговите хора искат Джак Девлин, трябва да са готови да дойдат и да си го вземат в четири часа или малко по-късно. Да се приготвят и да дойдат бързо, много бързо.

Приставът предаде съобщението на свръзката на Зенко, който на свой ред завъртя телефона в задния салон в щабквартирата в Сохо, но Зенко го нямаше там да вдигне слушалката. В този момент той седеше на една пейка в Хайд Парк и наблюдаваше внимателно мъжа, седнал на метър разстояние от него. Хинтън нямаше вид на човек, който наблюдава каквото и да било. Очите му бяха полузатворени и той тихо си мърмореше нещо под нос. Зенко дори и не се опитваше да долови думите му. В този момент той се бореше да се сдържи да не извади „Грендел“-а си и да изстреля достатъчно куршуми в шията на Хинтън, за да отдели главата от тялото му. Докато Зенко гледаше Хинтън, той всъщност си представяше как главата му се търкулва на земята.