Джон Кларксън - Единствен изход

— Но кое, по дяволите, е това копеле, Девлин? Какво си мисли тя, като ни натриса човек като него?

— Знаела е, че не мож да се добере до мен, след като мъжът й ни е измамил. И е знаела, че ярдитата ще я погнат. Затуй си е наела професионалист.

— Не беше само той, дето стреля по нас. Той караше. Някой отзад гърмеше с пушка.

— Прав си. Трябва да разберем кой точно е тоя човек и какви са му възможностите.

— Скоро ще разбера подробности. Нашият информатор работи по нейния случай — рече Зенко.

— Така ли?

— Да.

Мислович кимна доволно.

— Добра работа си свършил. Как го намери?

— Просто продължих да разпитвам и предложих пари.

— Какво може да ни каже той?

— Всичко, което полицията научи.

— Добре. Трябва да разберем как можем да намерим тая жена. И новия й телохранител.

— Аха. Мислиш ли, че тя го е пратила при нас?

— Може би. Или може би просто му е подхвърлила идеята и той е направил останалото сам. Ако е като майка си, тя е едно истинско двулично лайно и е способна да направи всичко, за да оцелее.

— Откъде може племенницата ти да познава човек като Девлин?

— Нямам представа.

— Не очаквахме това.

Мислович се приведе напред.

— Това е проблемът, нали? Мислех, че действа сама. Но може би не е така, а?

— Бих искал да разбера.

— И аз.

— Тя е казала на Девлин, че ти си чичото на мъртвия й мъж, не нейният чичо.

— Май така прозвуча тая сутрин.

— Защо?

— За да му се представи като невинна жертва, предполагам.

Зенко се засмя.

— Може би не трябва да я убиваме. Може да я наемем.

— Не. Тя вече е мъртва — отвърна със смях Мислович. — Ако ние не я убием, ярдитата ще го направят. Ако те не го направят, полицията ще я спипа. Но тя не е единствената, която ще умре.

— Девлин?

— Да, Девлин. Но сега имаме друга работа.

— Каква?

— Имаме бизнес с твоя приятел, Оливър.

— Той не е мой приятел.

— Днес е твой.

— Тогаз мисля да го убия с усмивка.

— Много добре.

— Кажи, че Хинтън ще е там, за да се заема и с него.

— Недей да му мислиш много, Зенко. Засега само се погрижи да направиш така, че те да не убият нас.

Това щеше да бъде втората му среща с югославяните за толкова кратък срок. Оливър се замисли. Всяка подобна среща означаваше да се напъха в ситуация, при която все някой можеше да натисне спусъка. Но той беше сигурен, че днес това няма да се случи. Милс се бе опитал да им даде Девлин. А Хинтън му каза, че Милс и хората му бяха стреляли по превозното средство, което Девлин бе карал. Изглежда Милс наистина бе решил да работи на страната на Оливър. Ето защо Оливър отново се бе съгласил на среща, но не и без да изпрати човек да провери целия район около парка, преди той самият да влезе и да седне на пейката.

Той беше поверил тази задача на Александър, болезнено слаб, но необикновено енергичен младеж от родния град на Оливър, Кингстън.

Александър не обели и дума, докато получаваше нареждането и закрачи с толкова малко усилие, че сякаш се носеше по земята. Той се промъкна като призрак по алеята, граничеща със Саут Керидж Драйв, после навътре в парка към Серпентината, после по пясъчната алея за езда и назад към Портата на Уелския принц.

Районът на парка, където щеше да стане срещата, беше открит и просторен. Нямаше много растителност наоколо. Теренът беше равен. Виждаше се откъм улицата. Пейките бяха достатъчно отдалечени една от друга, за да могат хората да си говорят, без да ги подслушват.

Оливър можеше да види всеки, който би се приближил към него от метри разстояние. Той допусна, че Милс можеше да бъде придружен от стрелец с пушка, който да се скрие далече зад него, но отхвърли това подозрение. Милс евентуално можеше да се опита да го убие. Но не и днес.

След като Александър се върна от разузнаване и докладва, че теренът е чист, Оливър все пак разположи четирима души из района и задържа Хинтън близо до себе си. Към три без четвърт всички бяха на местата си.

Оливър седна и зачака. Замисли се как се бе озовал в този парк, извън своята територия. Представи си как убива други и как го убиват.

Той се загледа в една дама, която яздеше по алеята. Беше облечена в жокейска униформа — ботуши, шпори, червено яке и камшик. Толкова цивилизовано. Толкова по английски. Дощя му се просто да извади пистолета си и да я гръмне. Или още по-добре, да застреля коня й. Това щеше да предизвика повече гняв у наивните англичани. Той се ухили. Тези хора изобщо си нямаха и представа колко лесно можеха да загубят всичко.