Джон Кларксън - Единствен изход

— Какво ще правим?

— Уредих някои неща. Затова говорих толкова дълго по телефона. Сега ще излезем от терминала, ти, аз и Елизабет. Така ще приличаме на семейство. Бен ще ни следва дискретно. Ще се качим на автобуса на „Бъджет Рент а кар“ и после ще наемем микробус. Направих вече резервация на име, което не могат да проследят. Ще им отнеме доста време да проверяват всяка кола, наета около Хийтроу, а пък си мисля, че и без друго не знаят, че сме тук, освен ако някой не ни е разпознал.

— Боже мой, винаги ли се налага да предвиждаш всичко в подробности?

— Да.

— Ще пътуваме с микробуса?

— Само до хотела. Избрах един близо до летището, където можем да наемем две свързани помежду си стаи.

— Защо не отидем някъде по-далече?

— Защото в следващите няколко часа по-голямата част от полицията ще издирва нас, докато продължаваме да бъдем най-актуалната им задача. Преди да са ни намерили, искам да се опитам да ги накарам да се оттеглят. Стига да успея.

— Значи засега просто ще се скрием в някой хотел?

— Засега. Бен ще плати за стаите. Ти оставаш в колата, докато той получи ключовете. Ще огледаме разположението в хотела. Надявам се да можем да влезем в него, без да преминаваме през фоайето. Предпочитам никой да не забележи майка с дете.

— Добре.

— Така. А сега да тръгваме. Веднага.

Девлин погледна през рамото й и видя, че Елизабет беше заспала на съседната до Ани седалка.

— Ти носи сака. Аз ще взема нея.

Той мина покрай Ани и нежно повдигна детето. Спомни си, че не бе държал малко дете в ръцете си от много години насам. Опита се да си припомни усещането, когато бе носил малкия си племенник Адам, но си даде сметка, че първо той бе момче, и второ бе по-голям от Елизабет. Момиченцето беше толкова крехко. Големите ръце на Девлин изцяло я обгърнаха. Имаше чувството, че ребърцата й не бяха по-големи от кокалчетата на пръстите му.

Той бързо я притисна до гърдите си, прегръщайки я с лявата си ръка. Надяваше се, че няма да я събуди, но тя почти мигновено отвори очи. Имаше онзи объркан поглед, който сякаш пита „Къде съм?“, така характерен за малките деца, когато се събудят на непознати места и в необичайно време.

Девлин нежно я погали по гръбчето и прошепна:

— Не се тревожи, Елизабет. Мама е тук. Само малко ще те повозя. Хайде, спи.

Елизабет мълчаливо погледна към майка си, после се извъртя в ръцете на Девлин и потърси с очи Бен. Грамадният мъж и крехкото момиченце си размениха погледи, и едва тогава Елизабет се отпусна в ръцете на Девлин.

Девлин погледна към Бен. Лицето на стария воин остана абсолютно безизразно, но Девлин беше почти сигурен, че един от най-суровите мъже, които Девлин познаваше в своя опасен бизнес, в този момент се изчервява.

Девлин седеше на шофьорската седалка на наетия микробус и наблюдаваше Бен, който превеждаше Ани и Елизабет през страничния вход на хотел „Поуст Тръст“. Бен беше наел стаите и след това се бе върнал да отведе Ани и Елизабет в хотела през вход, откъдето никой нямаше да ги види.

Хотелът беше удобно разположен за намеренията на Девлин. Намираше се на десетина минути от шумното летище и обичайните му посетители бяха пътници, които наемаха стаи за кратко време, повечето за някой и друг час. Една двойка с дете нямаше да привлече особено ничие внимание. Засега можеха да се чувстват в безопасност.

Бен щеше да продължи да изпълнява задълженията си, но Девлин трябваше да бъде в движение. Налагаше се да се разбере с полицията. Но преди това се нуждаеше от малко сън. Последният път, когато можа да поспи, беше по време на полета от Лос Анджелис. Търсеха го ярдитата. Търсеха го югославяните. На всичкото отгоре търсеше го всяко едно полицейско подразделение в Англия. Но никой нямаше да го намери, докато спеше.

Девлин подкара наетия микробус далеч от летището по М4 към Сидърс Роуд, след което си проправи път през лабиринт от улички, с „Лондон от А до Z“ на скута си, докато не намери станцията на метрото в Чизик Парк. Избра тази станция, защото знаеше, че тук ще има по-слабо полицейско наблюдение и защото тя се намираше на Дистрикт Лайн, линията, която отиваше до площад Слоун без прехвърляния.

Той паркира микробуса в тих квартал с резиденции и след десет минути вече пътуваше в метрото към „Дрейкът“. Девлин погледна часовника си и пресметна колко часа бяха минали, откакто беше пристигнал в Лондон. Нямаше и двадесет и четири часа. Удивително, колко много неприятности му бе създала Ани за няма и едно денонощие.