Джон Кларксън - Единствен изход

Бен бе застанал встрани от Девлин и майката с детето. Но щом Ани и Елизабет се отправиха към тоалетната, едрият мъж ги последва, без да чака нареждане.

Докато Бен стоеше дискретно на позиция пред вратата на женската тоалетна, Девлин се насочи към телефонните кабини. Той бръкна в малкия си джоб и извади оттам електронен бележник с адреси. Бележникът имаше 64 килобайта памет. Съдържаше хиляда имена, телефонни номера и друга информация. Девлин набра името: „Брейтуейт, Т.“.

Ани и Елизабет излязоха от тоалетната тъкмо когато Девлин бе привършил с обажданията. Ани бе сменила дрехите си и дори бе успяла да измие косата си. Беше преоблякла Елизабет и също я бе измила.

Докато крачеха към телефонните кабини, Бен вървеше зад тях. Елизабет току обръщаше очи към него. Закрилата му й вдъхваше сигурност и държеше да го вижда зад себе си.

Бен им посочи редицата седалки до стената. Те седнаха и зачакаха Девлин да приключи разговора си по телефона.

През терминала преминаваха тълпи хора. Семейства с купища багаж. Младежи с големи раници на гърбовете си. По-възрастни с багажни колички. Бен седна, положил голямата кожена торба на съседната седалка и някак се сля с цялата суматоха наоколо.

Най-после, след няколко обаждания, Девлин окачи слушалката. Дойде при тях и седна до Ани. По израза на лицето му разбра, че обмисля следващия ход.

— Какво има?

— Свързах се с един познат в Британските митнически служби. Отне ми доста време, докато го намеря. Изглежда, нашият приятел в полицията, главен инспектор Уолдрън, е предупредил по-голямата част от Западното полукълбо да не ни разрешават да напускаме страната.

— Какво искаш да кажеш?

— Има ни в компютрите. За нас са предупредени всички изходни пунктове. И това е само началото. Не мисля, че сега трябва да се опитваме да напускаме страната.

— Сигурен ли си?

— Да. Ако детето не беше с нас, щях да рискувам. Може би. Но дори и служителите от летището да са много заети, проверяват много внимателно пътниците с деца. Прекалено много случаи има напоследък на отвличане на деца от съперничещи си разведени родители.

— Какво си направил тази сутрин? Какво, по дяволите, стана преди малко? — избухна Ани.

— Отидох да видя чичото на твоя мъж.

— Кого?

— Чичо му. Франк Милс.

— Боже мой, но защо?

— Мислех, че може да помогне. В края на краищата онези хора са убили човек, който е работил за него.

— Как го намери?

— Поразпитах из Сохо.

— И какво стана?

— Той се опита да ме тикне в лапите на лошите.

— Господи! Не мога да повярвам. Това е лудост. Колко души стреляха по нас тази сутрин?

— Преброих поне петима.

— Трябваше вече да сме мъртви.

— Сигурно щяхме да бъдем, ако Бен не беше с нас.

— Джак, не мога да понеса всичко това. Ще се побъркам.

— Може би не си ми казала всичко, което става тук, Ани. Оръжие, стрелба — тези работи не стават току-така. Какво има?

— Не знам и не ме интересува. Искам само да се махна оттук. Мислович знае адреса ми. Знае телефона ми. Тази сутрин той ми се обади да ме пита за теб.

— Мислович?

— Милс. Мислович.

— Той ти се е обадил?

— Да. Какво стана, когато се срещна с него?

— Опита се да ме предаде на ярдитата. Какво е искал от теб тази сутрин?

— Опитал се е да те предаде?

— Да. Защо ти се обади?

— Беше ядосан, че си имам охрана.

— Ти какво му отговори?

— В общи линии, казах му да върви по дяволите. Той не ме закриля, тогава защо да не си потърся защита сама? А ти какво направи, когато се е опитал да те остави на ярдитата?

— Той знаеше ли името ми?

— Когато ми се обади?

— Да.

— Така мисля. Да, мисля, че вече знаеше името ти.

— Значи не си му го казала ти.

— Разбира се, че не. Какво направи, когато се опитаха да те предадат?

— Не им позволих.

— Тази сутрин теб ли преследваха или мен?

— Бих казал и двамата. Господин Милс преследваше, струва ми се, преди всичко мен. Убиецът от бандата на ярдитата теб.

— Слушай, Джак. Не искам да ме убият. Защо да не се опитаме да напуснем? Какво толкова лошо може да се случи? Ако полицията ни залови, поне ще ни пазят.

— Не съм толкова сигурен.

Ани не беше очаквала от Девлин такъв отговор.

— Защо не?

Девлин усети паниката в гласа й.

— Какво искаш да кажеш? Защо полицията няма да ме пази?

— Ще се опитат. Просто не съм сигурен, че ще успеят.

— Защо?

Девлин отново усети страха в гласа й. Той реши, че за днес беше преживяла достатъчно.

— Ани, просто се успокой. Не желая да се окажеш в тежко положение. Ако полицията те арестува, ситуацията ще стане неконтролируема. Има много неща, които трябва да се преценяват. Преди всичко смятам да отведа теб и Елизабет на някое безопасно място. След това ще се споразумеем с полицията и ще уредим всичко останало. Но не можем да свършим всичко това, бягайки непрекъснато. А и не можем дълго да седим тука, на летището. Тези места са оборудвани с камери за наблюдение. Британската полиция ги използва доста често.