Джон Кларксън - Единствен изход

Мислович също бе пропуснал една добра възможност, макар да бе предприел глупавия риск да открие стрелба по улиците на Лондон. Зенко, от когото се лееше пот и псувни на смесен хърватско-английски, продължаваше да стиска автоматичния си пистолет под якето. Горещината на цевта още подклаждаше гнева му.

— Вземи хвърли тоя патлак в някое кошче за боклук. Не можем да рискуваме да ни хванат с него, а и така целият си се вмирисал на барут — посъветва го Мислович.

Зенко неохотно изпълни заповедта му. Мислович продължи да крачи, докато не стигнаха до градината покрай реката.

— Хайде да похапнем — каза той. — Но по-добре да седнем отвън, за да не вмиришем заведението.

— Мисля, че трябва да изчезваме оттук.

— И да рискуваме да се натресем на всички ченгета, които пъплят наоколо? Не. Ще седнем и ще обядваме като цивилизовани хора, както правят бизнесмените. Все едно, трябва нещо да пийна. Проклетият врат ме боли, а гърдите ми сякаш са премазани.

— Трябва да го убием. И то веднага.

За пръв път от доста време насам Мислович повиши тон на Зенко.

— Къде е той? Да го виждаш наоколо?

Зенко се намръщи.

— А знаеш ли къде е?

— Трябва да го намерим.

— След като изям шибания си обяд.

Мислович поведе Зенко към масите, подредени отвън на терасата на гостилница „Бътлърс Уорф“. Времето беше малко хладно за предобедна закуска, но по обяд всички маси отвън щяха да са пълни. „Гостилницата“ беше един от онези шикозни ресторанти, които караха хората да изпитват предпочитание към тях, ако не за нещо друго, то поне заради великолепната гледка, която се откриваше към Лондон отвъд Темза.

Мислович направи усилие да изглежда спокоен и махна с ръка на оберкелнера, стилен млад мъж, облечен в черен костюм с три копчета, бяла риза и вратовръзка. Мислович сравни фасона на собствения си, вече доста изпомачкан двуреден костюм, с този на оберкелнера. Наистина неговият изглеждаше старомоден. Още един повод да се ядоса. Може би за десети път тази сутрин той си представи как застрелва Джак Девлин, но изхвърли тази мисъл от главата си, усмихна се пресилено и каза:

— Искаме маса за обяд. Тук отвън.

— Разбира се, сър.

Разпоредителят ги настани далеч от добрата гледка, на реда с маси до френските прозорци, покрай северната стена на ресторанта. Ала Мислович беше прекалено ядосан от ужасния предобед, за да протестира. Седна и се утеши с факта, че лошото място поне някак го скрива от останалата тълпа, която обядва. Преди оберкелнерът да се отдалечи, Мислович си поръча бутилка „Тийкстънс Битърс“ и чаша уиски.

— За мен същото — изръмжа Зенко.

Разпоредителят се усмихна и каза:

— Вашият сервитьор ей сега ще дойде.

Мислович отвърна:

— Много добре. Но не позволявайте сервитьорът да идва на тази маса без питиетата. Разбрахте ли ме?

Разпоредителят изгледа смръщено Мислович.

— Английският ми ясен ли е?

Разпоредителят изгледа втренчено седящите срещу него мъже, усмихна се и отвърна:

— Разбира се, сър.

Мислович му отвърна с усмивка и си представи как пуска куршум в ухото му, докато той влиза в ресторанта.

Девлин погледна в огледалото за обратно виждане. Косата и дрехите на Ани бяха изцапани с петна с цвят на кръв. Лицето й бе изопнато от напрежението и страха. Тя седеше на задната седалка, прегърнала Елизабет, без да помръдва. Тъй като нямаше плач и стонове, Девлин реши, че петната са от месото и хранителните продукти, а не от кръв. Макар тя и детето да бяха изпаднали в шок, ужасът от преживяното тепърва започваше да ги обзема. Бен от своя страна също не изглеждаше ранен, но дори и да бе прострелян, Девлин знаеше, че той няма да издаде нито звук.

— Ранен ли си?

— Не, сър. Но нещо ви е одраскало по главата. Кървите.

Девлин посегна към челото си и напипа някакво студено, влажно петно. Когато го докосна, усети леко, остро парване. Нещо бе пернало черепа му над дясното око. Той се учуди как не бе усетил досега кръвта. Дясната му ръка се оказа цялата в кръв, но тъй като не искаше да изцапа волана на „взетата назаем“ кола, той задържа ръката си изправена.

Собственичката на роувъра го погледна, извади от чантичката си бяла носна кърпичка с нежна бродерия и му я подаде.

Девлин изтри пръстите си и попи кръвта, след което притисна влажното парче плат към раната, обърна се към жената и каза:

— Съжалявам, че ви намесих във всичко това, но…

— Какво ще правите с мен?

Девлин забеляза, че наближават входа към магистрала М4. Погледна часовника си. Беше им отнело доста време да стигнат дотук.