Джон Кларксън - Единствен изход

Мислович и хората му бавно се изправиха иззад колите си. И двете бяха сериозно пострадали от изстрелите на Бен. Всичките им гуми откъм фургона бяха спукани. Униформени полицаи вече се приближаваха към тях откъм участъка на моста Тауър на ъгъла. Двама от хората на Мислович се бяха затичали след фургона и той изкрещя на останалите четирима, които бяха останали с него на улицата:

— Да се махаме оттук! Веднага.

Те пъхнаха пистолетите под палтата си и свиха, всеки в различна посока, по тесните улици, заобикалящи мястото на засадата.

Девлин избута издъхващия фургон още няколко пресечки, докато двигателят не спря окончателно. Той го прекара до бордюра и изключи двигателя. Воксхолът беше издал багажа.

Девлин се обърна и видя, че Бен презарежда „Мосберг“-а.

— Бен, сваляй ги! — извика той, блъсна страничната врата и скочи насред улицата.

Бен отвори с рамо задната врата на фургона. Обърна се, прихвана Ани през кръста и я повдигна. Ани стисна Елизабет и с помощта на Бен, който ги издърпа от затрупалите ги кашони, си проправиха път към изхода. Бен задържа Ани за миг, за да се увери, че може да стои без чужда помощ. Бързо я огледа, опитвайки се да прецени дали по нея няма кръв, смесена с мръсотията от хранителни продукти по дрехите и лицето й. Не личеше да е ранена.

На светофара се бе образувала опашка от превозни средства. Девлин изтича до най-голямата кола от неговата страна на улицата. Беше последен модел роувър, каран от възрастна, около шестдесетгодишна жена. Девлин дръпна и отвори вратата. Ужасената жена отчаяно стискаше вратата отвътре и наполовина изхвръкна извън колата.

Девлин отмести ръката й, колкото се може по-учтиво от дръжката, и извика:

— Дръпнете се. Моля ви!

Жената не можеше да го спре. Девлин я избута от шофьорската седалка на пътническата. Кракът й отпусна спирачката, колата се понесе напред на скорост и двигателят избръмча. Той се пресегна, изключи стартера и измъкна ключовете, след което натисна аварийната спирачка.

Бен почти влачеше Ани и Елизабет към роувъра с едната си ръка. С другата носеше голямата си кожена торба и сака с багажа на Ани. Той отвори задната врата и натика Ани с детето на задната седалка. Елизабет, която по време на преследването бе прикривана от майка си, бе останала сравнително чиста, но Ани цялата бе оплескана с храна.

Жената, чиято собственост беше колата, крещеше на Девлин, но той стоеше безмълвен с един крак на улицата, наблюдавайки действията на Бен и онова, което става зад него. Двама от хората на Мислович се приближаваха към тях. Бяха на три пресечки разстояние, Хинтън не се виждаше.

Това, че не обръщаше внимание на жената, не я успокои. Тя започна да блъска по предното стъкло и да си иска ключовете.

Най-накрая Девлин влезе в колата, сграбчи я за рамото, разтърси я и й извика да престане. Шокирана, тя млъкна.

— Не мърдайте и не говорете. Извънредно положение.

Тя замръзна. Това беше добре дошло за Девлин. Той отвори багажника. Бен хвърли чантите и се извърна, насочил своя „Мосберг“ към хората на Мислович, които се приближаваха към тях по улицата. Беше готов да остане на място и да прикрива бягството им.

— Забрави ги, Бен. Влизай!

Едрият мъж се напъха на задната седалка. Ани взе Елизабет в скута си, за да могат да се вместят. Потокът коли бе спрял зад тях и шофьорите натискаха клаксоните. Девлин завъртя стартера и те потеглиха.

Зад тях, в участъка, където се бе разиграла стрелбата, хаосът беше пълен. Мнозина от хората, работещи в галериите, в дизайнерските бюра и другите офиси в квартала, заприиждаха откъм тесните улички. Резултатът напомняше на автомобилна катастрофа, без жертви. Любопитните продължаваха да оглеждат колите, да търсят локви кръв и смазани човешки тела. Бяха взели шума от гърмящите оръжия и куршумите по ламарината на автомобилите за трясък от сблъскващи се коли.

Полицията вече обграждаше района, но нямаше никаква представа как да постъпи с тълпата любопитни, които продължаваха да се трупат.

Две въоръжени Троянски подразделения бяха пристигнали на местопроизшествието и офицерите се опитваха да решат дали да останат на място или да се впуснат в преследване на бягащите участници в престрелката. Невероятното количество гилзи, търкалящи се по улицата, и опустошението, на което бяха подложени автомобилите, караха ченгетата да търсят трупове, каквито тук просто нямаше.

Мислович и неговите хора вече се намираха на няколко карета разстояние. Хинтън кротко пресичаше широкото платно на моста Тауър. Той не се и опита да презареди пистолета си, нито се сети да погледне назад към опустошената си, любима кола. Нямаше никаква представа дали Луис, или който и да е друг, беше мъртъв или жив, а и не му пукаше. Всичко, за което си даваше сметка, беше, че за пореден път не бе успял да убие високия мъжага и жената.