Джон Кларксън - Единствен изход

Ани го посрещна в коридора.

— Какво има? Какво е станало?

— Вземи някакви дрехи. Вземи колкото имаш пари и паспортите ви. Просто събери каквото можеш в една чанта. Една чанта! Къде е детето?

— В стаята си. Но какво се е случило?

— Ще ти обясня по пътя. Тя добре ли е?

— Да. Къде отиваме?

— Където ни заведе следващият полет оттук. Хайде.

Ани бързо изтича в спалнята си, отвори горната вратичка на гардероба и измъкна дебела, увита с хартия пачка банкноти. Опипа с ръка и намери своя паспорт и този на Елизабет. После изтича до килера, извади голям сак и започна да го пълни с дрехи.

Девлин надникна в спалнята и й каза:

— Стига, достатъчно. Да тръгваме.

Девлин погледна часовника си. Беше почти единадесет. Намери картичката на Уолдрън и се спусна към дневната, за да му звънне и да му каже, че ще пропуснат срещата.

Ани привърши с багажа и последва Девлин.

— Искам да ми кажеш какво се е случило.

— Установих, че имаш повече врагове, отколкото си мислиш. Рисковано е да оставаме тук. Ще намерим някое по-безопасно място и тогава ще обсъдим положението малко по-спокойно.

— А полицията?

— На тях звъня. Хайде.

Ани се помъчи да успокои треперенето на ръцете си, докато пъхаше в сака някои от куклите на Елизабет, заедно с бельото, чифт джинси и блузки. Накрая набута чифт гуменки в сака и каза на дъщеря си, че отиват на екскурзия. Изненада се от това, че Елизабет не й зададе никакви въпроси, само попита кога ще се върнат.

— О, само за няколко дни, скъпа — каза Ани.

— Ами училището?

— Ще се върнем до понеделник, мила. Всичко ще бъде наред.

Девлин се бе изправил до телефона и чакаше някой в участъка да вдигне слушалката. Най-после се отзоваха, но когато поиска да говори с главен инспектор Уолдрън, му казаха да изчака. Той почака почти цяла минута и тресна слушалката върху вилката.

Изтича обратно до стаята на Елизабет, показа се през вратата и извика:

— Окей, време е да тръгваме. Хайде, Ани.

Елизабет нямаше никаква представа кой беше Девлин. Той се усмихна и се опита да изглежда спокоен и дружелюбен, но малкото момиченце беше изнервено и объркано.

— Мамо, кой е този човек?

— Това е Джак, скъпа. Той ни помага, защото татко го няма сега. Той е наш приятел.

Елизабет се разплака.

— Къде е тати?

— Далече. Не се тревожи за това сега, скъпа. Хайде.

Елизабет посочи копчетата на бялата си блузка. Беше успяла да закопчае само три.

— Но аз не съм се облякла.

Девлин се пресегна и взе големия сак от ръката на Ани. Тя се наведе и вдигна Елизабет.

— Хайде, миличкото ми. Не се тревожи. Ще се дооблечем в колата.

На излизане от жилището Девлин грабна от закачалката връхните дрехи на Ани и Елизабет и задържа вратата отворена. Ани, понесла дъщеря си на ръце, бързо закрачи към асансьора. Девлин затръшна вратата и ги последва.

Когато тримата се озоваха на улицата, Бен вече се бе качил във фургона и разбиваше задното стъкло с железен лост, който бе намерил вътре. Елизабет премигна при шума на пръскащо се автомобилно стъкло.

Вътре във фургона Бен беше натрупал няколко кашона с консерви, за да си направи седалка до задния прозорец. Пространството в малкия фургон беше прекалено тясно за него и трябваше да внимава да не си удари главата в тавана.

Беше успял също така да разчисти място в средата за Ани и Елизабет, като бе наредил кашоните с храна до самия таван.

Девлин помогна на Ани и Елизабет да се качат отзад, подаде им горните дрехи и изтича отпред. Качи се на шофьорската седалка, запали двигателя и потегли.

Имаше само смътна представа как може да се стигне до Хийтроу откъм южния бряг на реката. Разтвори картата и се опита да се ориентира. Трябваше му по-малко от секунда, за да прецени, че шосе М4 ще го заведе до летището.

— Кой е най-бързият път до Хийтроу? М4? — попита той през рамо.

— Да. Карай по Тули за Кент и гледай за А3. Наляво. Следвай знаците — извика Ани в отговор.

— Окей, сега се дръжте здраво.

Бен седеше в своя ъгъл и наблюдаваше през задния прозорец. Беше се увил в дългото си бронирано наметало и зареждаше „Мосберг“-а. Гилзите бяха специално натъпкани с експлозив, за да пръснат заряда нашироко. Бен приличаше на посивял стар каубой от Дивия Запад, стиснал между коленете си своята пушка, какъвто той всъщност до голяма степен си беше.

Зад него Ани и Елизабет се бяха сгушили на пода между пакетите месо и кашоните с продукти. Елизабет беше толкова слисана от това, че се вози на пода на фургон, че бе престанала да плаче. А внушителната осанка на Бен сякаш я хипнотизираше. Тя се бе сгушила в скута на майка си, с вперен в него поглед.