Джон Кларксън - Единствен изход

Без да вдига поглед, Девлин задържа „Грендел“-а насочен напред към водача.

— Остани на място, татенце. И не се нервирай. Не предприемай нищо.

Девлин продължи да проучва картата.

— Лондон. В целия град няма нито една шибана улица с номера, нали така?

Шофьорът не отговори.

— Окей, ето ни. Намерих я. Стига да не е еднопосочна и да не вървим в обратна посока.

Девлин погледна към шофьора, който изглеждаше видимо притеснен.

— Вижте, наистина съжалявам за това. Но ситуацията е наистина извънредна. Имам още пет минути, за да спася една жена и детето й. Сега ще ви дам сто лири. И още нещо — една лира за телефон. Слагате стоте лири в джоба, след което отивате и сядате на пейката на онази автобусна спирка, и седите там около десет-петнадесет минути. Може и двадесет, ако нямате нищо против. После взимате лирата, ставате, отивате до уличния телефон и се обаждате на шефа си. Кажете му какво се е случило. Ако прецените, можете и да забравите как точно изглеждам, но това го оставям на вашата съвест. Кажете му, че ще се обадя и ще ви съобщя откъде можете да си приберете фургона. Телефонният номер написан ли е отвън?

— Да.

Това беше първата дума, която шофьорът бе промълвил, откакто Девлин му бе казал да мирува. Девлин му подаде парите.

— Сега вече добре ли сте, сър?

— Да — отвърна шофьорът.

— Окей. Излезте и седнете там.

Девлин видя как мъжът изпълни точно каквото му бе наредил, след това се премести на седалката на шофьора отдясно и включи мотора. Все още не можеше да привикне да превключва с лявата ръка и да шофира от лявата страна на улицата, но успя да се влее в трафика.

Хвърли бърз поглед зад себе си и видя, че фургонът беше пълен с разфасовано месо, опаковано в кашони, натрупани от пода до тавана на фургона, метални каси със замразено птиче месо и риба, богат асортимент от консервирани храни и торби с ориз и картофи. Не беше сигурен дали ще се намери достатъчно място за пътниците му, без да се наложи да изхвърли повечето от храната на тротоара.

Докато Девлин си пробиваше път сред непознатите лондонски улици и гъстия поток от коли, Мислович вече влизаше в главната си квартира на Беруик стрийт.

Веднага щом той се появи, Хинтън скочи и се запъти към вратата. Луис остана на място. Хинтън дори и не се обърна да види дали го следва. Зенко насочи пистолета си към Хинтън, но Хинтън тръгна право към него. Когато Мислович се пресегна и бутна „Грендел“-а настрани, Хинтън с ловко движение посегна и издърпа деветмилиметровия си патлак изпод палтото на Зенко.

— Остави го да си ходи — извика Мислович на Зенко.

Луис се промуши през вратата и се затича, за да настигне Хинтън.

Девлин се качи на тротоара на Гейнсфорд стрийт и спря фургона точно пред вратата на входа на Ани. Успя да стигне до апартамента й за три минути, но само защото беше тръгнал срещу движението по една еднопосочна улица.

Той изскочи от фургона, втурна се във фоайето и бързо натисна бутона на интеркома три пъти.

Горе в жилището, Бен спокойно заради „Мосберг“-а си и се запъти към интеркома. Натисна бутона за говорене и каза:

— Да?

— Бен, аз съм. Качвам се горе. Кажи на Ани да приготви Елизабет. Трябва да се махаме оттук. Веднага!

Бен се обърна и видя, че Ани е влязла в дневната. Беше чула съобщението. Стоеше неподвижна. Бен промълви твърдо, но учтиво:

— По-добре побързайте, мадам.

За миг тя си помисли, че може би е закъсняла за посещението в полицията, но бързо отхвърли тази мисъл. Гласът на Девлин й бе подсказал, че нещо не е наред. Тя бързо влезе в стаята на Елизабет. Малкото момиченце се обличаше.

— Хайде, Лизи, бързо!

Детето си бе сложило карирана поличка, бели чорапки и гуменки, и бяла фланелка. Тъкмо навличаше бяла блуза с копчета отпред. Ани знаеше, че закопчаването ще отнеме време, но не искаше да тревожи Елизабет, като й каже да облече нещо друго.

— Трябва да побързаме — рече Ани и изтича в своята спалня.

Асансьорът пристигна и Девлин бързо закрачи към апартамента. Бен вече го бе видял през шпионката и му отвори вратата.

— Бен, взимай си екипировката. Зареди тази пушка с най-тежките заряди, с които разполагаш. Долу има един зелен фургон, точно пред сградата. Разположи се отзад, така че да пазиш тила. И направи място за Ани и детето.

Без да пророни дума, Бен се върна до стола на който седеше и вдигна голяма кожена торба. Напъха „Мосберг“-а вътре и се отправи към вратата. Девлин се затича към задната част на жилището.