Джон Кларксън - Единствен изход

Рейли приключи с донесението си. Фентън се усмихна и каза:

— Много ви благодаря, сержанте.

Рейли му отвърна с усмивка и зачака, наблюдавайки как Фентън се подготвя за следващия ход.

— Е, добра сме я забъркали, а, сержант?

— Да, сър.

— Да видим сега как може да ви се помогне на терена, момчета.

— Да, сър.

— Бъркотията е пълна. Много лошо, бих казал.

Рейли кимна.

— Някакъв шанс да докараме този тип Девлин и жената тук?

— Не, доколкото знам, сър.

— Хм. Срамна работа. Надявам се, че поне вие не сте се опарил много в целия този трънак, сержант.

— Е, сър, това не е толкова важно. Лошото е, че се допусна тези проклети главорези да излязат по улиците. Обществото трябва да бъде защитено с цената на всичко.

— О, абсолютно. Точно така, сержант. Но не бива да подценяваме цялата сериозност на проблема.

— Не бива, сър.

— Наистина не бива.

Фентън облиза устни и подпря брадичка, придавайки си много загрижен и умислен вид. Скоро щеше да се яви Уолдрън и той можеше да го притежава в продължение на няколко минути. След това щеше да се обади на неколцина от най-подкупните журналисти, които познаваше — хора, които щяха да изпишат какво ли не срещу каре, подписано със собственото им име. Ще трябва да прикрие усмивката си по време на пресконференцията. Май това беше всичко за днес. После у дома във вилата в Ийст Хам, щеше да погали песа по главата, чашка-две „Джеймисън“ преди вечерята и пудинга, малко телевизия и хайде в кревата. Може би, помисли си Фентън, щеше да удари една-две хубави патки на старата, преди да откърти.

Точно при тази мисъл иззвъня интеркомът и секретарката на Фентън, Етъл Хорнсби, съобщи, че главен инспектор Джеймс Уолдрън чака отвън и иска да го види.

— Само минутка, скъпа, и после го пусни — поръча Фентън и се обърна към Рейли: — Ти седни ей там и си придай по-изплашен и разкаян вид. Няма да се обаждаш, докато не те попитам.

Рейли седна, а Фентън взе лист от струпаните на бюрото му доклади и се престори, че чете задълбочено. Чу влизането на Уолдрън, но не отмести поглед от листа.

След тягостна пауза, той погледна към новодошлия и каза:

— А, извинявай, Джеймс, тъкмо четях доклада ти и бях поканил сержант Рейли да го поразпитам за цялата тази дяволска бъркотия, която сте допуснали.

Уолдрън не отговори.

— Забъркали сте я една. Какво, за бога те е прихванало, та си оставил тези хора сами през нощта, и си се прибирал да спиш?

— Така прецених.

— И какво точно си преценил?

— Беше късно. Не виждах особена полза в това да мъкна жената и детето през нощта в полицията.

— Дори заради собствената им безопасност?

— Нямаме навика да осигуряваме охрана на всеки, който се чувства застрашен. Пък и тя сама се бе погрижила за това.

Фентън погледна бележките си.

— А, да. Онзи тип, Девлин.

— Да, сър.

— И той ти вдъхваше доверие?

— Да, сър.

— Благонадежден ли ти се стори?

— Да, сър. Прегледах биографията му, преди да реша да ги оставя без охрана.

— И какво установи?

— Има голям опит в полицията. И в службите за сигурност.

— Разбирам, разбирам. А как ще ми обясниш факта, че днес той не се е явил тук?

— Очевидно се е борил за живота си, както и за живота на жената и детето.

— Да. Добре. А сега какво?

— Имам всички основания да вярвам, че ще дойде.

— И какви са те?

— Така смятам, сър.

— Ами добре. Тогава, предполагам, всичко е наред. Ти си непогрешим в преценките си.

Уолдрън не се хвана на въдицата. Фентън усети, че доводите му се изчерпват.

— Добре, Джеймс. Мога само да се надявам, че ще се окажеш прав. Заради теб самия и заради сержант Рейли. Сигурно си даваш ясна сметка, че не мога да позволя много дълго вълците да се разхождат на улицата. Ще направя каквото мога, но не обещавам нищо. Тази гадост всеки момент може да капне върху бюрото на вътрешния министър. Ако това стане, първата им реакция ще бъде да се измете къщата. Знаеш това, нали?

— Да, сър.

— Ще бъда докрай откровен с теб. Ако всичко това свърши зле, от което се опасявам, всеки от нас ще отговаря за себе си. Няма да позволя този участък да се издъни заради теб. Когато цялото това лайно съвсем се размирише, ще се разчуе преди всичко името „Уолдрън“. Уолдрън, Уолдрън, Уолдрън. Ти отговаряш за всичко. Просто те предупреждавам.

Този път Уолдрън само кимна.

Фентън се обърна към Рейли, който седеше на стола в пълна покруса, изписана върху гузната му физиономия.

— А и ти, Рейли, наистина съм изненадан от теб. Човек с твоя опит в охраната и с безупречната ти кариера досега. Толкова ли не можа да съобразиш и да не допуснеш Уолдрън да позволи на двамата свидетели да се измъкнат през нощта?