Джон Кларксън - Единствен изход

— Джак?

— Какво?

— Как успя да се справиш с онзи в коридора? Как не те застреля, докато идваше към апартамента ми?

— Не вървях към твоята врата. Тръгнах в другата посока.

— Защо? Знаеше ли, че той те очаква?

— Да.

— Как?

— Изпитах подозрение, когато ти само натисна звънеца, без да попиташ кой е. Прецених, че щом си в толкова голяма беда, че да ме повикаш да дойда, би трябвало да си по-внимателна кого пускаш. Когато асансьорът се отвори, го надуших. Цигари и чесън. Нещо не беше наред с тази миризма.

— Да, така беше.

— Когато се озовах зад него и видях оръжието, просто имах достатъчно късмет да го избия от ръката му, преди да ме застреля.

Ани кимна. Тя остана на мястото си, премисляйки чутото. Опита се да си представи ситуацията. Кимна още веднъж и излезе в коридора.

Девлин я изчака и вдигна телефона. Първо позвъни на Лудвиг, нощния портиер в „Дрейкът“. В стаята му се бе получил факс с имената, които му трябваха, и то незабавно.

Отвъд реката, в един бандитски ирландски квартал, Бен Джонсън оглеждаше топките върху масата за снукър. Намираше се в Килбърн Снукър Сентър. Рекламната табела отвън предлагаше единадесет маси за шампионати по снукър и „законно лицензиран“ бар. Възможността човек наистина да изиграе шампионски мач по снукър в затъмнената и опушена зала беше никаква. А „лицензираният“ бар се състоеше от шкаф с няколко бутилки уиски върху него и малка охладителна камера с две прегради, натъпкани с бира. Но тъй като заведението беше отворено двадесет и четири часа на ден и управата му бе позволила да има вътре в служебното помещение свое собствено местенце, салонът за снукър служеше на Джонсън като двадесет и четири часова телефонна служба, като склад и като място за отдих, което означаваше, че мястото удовлетворява повечето му потребности. В момента обаче той си блъскаше мозъка как да изпрати трите останали върху масата цветни топки в дупката.

Противник на Бен беше един деветнадесетгодишен мулат на име Тюел, който си въобразяваше, че е много печен и отракан играч. Той пушеше ръчно навита папироса със смес от тютюн и марихуана и нетърпеливо очакваше следващия удар на Бен.

Тюел се мислеше за голям играч и се надяваше да изработи този дебел смотаняк. Но по някаква необяснима причина беше загубил три от последните четири игри. Играеха срещу петарка на игра плюс двайсетарка за този, който вземеше четири от седем игри. Крайно време беше играта да се обърне и той да спечели залога. Вече губеше търпение.

Тюел присви очи и се загледа в Бен, а после в масата с топките. Мислеше си, че противникът му е прекалено едър, прекалено бавен и тъп, за да го победи. Мъжът продължаваше да обикаля около масата с наведена глава. Имаше огромен корем и вместо да говори, ръмжеше. Не беше възможно да го победи.

Тюел гледаше едрия мъж, но всъщност не го виждаше. Ако наистина го виждаше, щеше да разбере, че този сто и двадесет килограмов мъж е як като дъб. Вярно, че имаше голям корем, но цялата му фигура бе такава. Големи китки, големи ръце, голяма глава. Бен Джонсън просто целият беше масивен и тялото му се състоеше преди всичко от мускули. Мускулите го правеха да изглежда по-лек, отколкото всъщност беше, когато стоеше изправен. И въпреки че държеше главата си приведена, очите му непрекъснато шареха нагоре-надолу из залата. Погледът на Бен не пропускаше почти нищо. Точно в момента му доставяше удоволствие да наблюдава как хлапакът очаква от него да нанесе погрешен удар. Джонсън знаеше, че мулатът скоро щеше да разбере, че Бен ще направи поредния си точен удар и ще затвърди победата си. Едва тогава щеше да започне същинското забавление.

Бен запрати малката жълта топка в дупката и тъкмо тръгна да заобиколи, за да се прицели в оранжевата, когато управителят му извика от бара:

— Ей, Бен, търсят те по телефона!

Бен обаче се задържа и нанесе удара си. Билярдната топка се завъртя ефектно, чукна и отпрати последната в мрежата на кошчето. Оставаше му само един удар до окончателната победа.

Бен напусна масата и отиде да се обади по телефона. Не каза нито дума, нито се обърна да погледне хлапака, но знаеше, че не се побира в кожата си от яд. Докато вдигаше тежката слушалка на старомодния настолен телефон, той беше убеден, че младокът най-после си е дал сметка какво всъщност се бе случило.

Тюел намръщено изгледа билярдната топка. Припомни си последните няколко удара от играта. Снукърът не беше лесна игра. Не можеше да се разчита на късмет. Мръщенето му премина в подигравателна усмивка. Изпита отвращение, после гняв, не, ярост! Този дебелак го беше изиграл. Как можа да позволи на този шибан тъпанар да го измами? Фактът, че Тюел можеше да краде, да лъже, да мами всеки, който му попаднеше, в момента нямаше никакво значение. Той тутакси реши, че онзи бе играл нечестно.