Джон Кларксън - Единствен изход

Бен слезе бавно, вдигна го от пода за колана, отвори вратата с ритник и го изхвърли на улицата. Тюел се стовари върху паважа, като ожули рамото, лявата си буза и коляното. За негов късмет, все още стискаше ножа в ръката си. Извъртя се и замахна към Бен, които се бе спрял на достатъчно разстояние, за да избегне върха на острието. Бен изрита ръката на Тюел с такава сила, че счупи радиалната му кост, точно над китката. Ножът отхвърча на улицата.

Бен повдигна Тюел и го запокити върху покрива на една кола. Сграбчи предния джоб на джинсите му и го отпра. Беше празен. Продължи със следващия джоб. Същата работа. Разкъса панталоните му. Никакви пари.

Преобърна го и тъкмо се канеше да разкъса и задните му джобове, когато мулатът изврещя:

— Стига бе! Нямам пари!

Бен се спря.

— Тогава няма да залагаш, момченце!

— Ти ме прекара!

— Млък.

Тюел затвори уста.

Бен го обърна така, че да може да го вижда. Заби големия си пръст в лицето му и каза:

— Не са само парите, които ме дразнят. Ти ме дразниш повече. И цялата измет на тази земя като тебе. Не ми се мяркай пред очите. Ако те видя, току-виж съм си помислил, че се влачиш подире ми, за да ме убиеш, но аз ще те убия пръв. А сега се пръждосвай, по дяволите!

След което Бен зашлеви Тюел достатъчно силно, за да му разкървави носа, блъсна го още веднъж върху покрива на колата, обърна се и закрачи обратно към залата за снукър.

Девлин привърши последния си разговор по телефона и погледна часовника си.

Беше почти два часът. Той седна в дневната на Ани и зачака напрежението, натрупало се в тялото му, да се уталожи. Неудобството на дългия полет и събитията от изминалата нощ бяха си казали думата. Силите му бяха почти на изчерпване. Целият полицейски екип си беше отишъл, с изключение на един млад полицай, седнал до входната врата. Девлин си представи какво можеше да се случи с младия човек, ако хората, тръгнали след Ани, решаха да се върнат. Цялото му въоръжение се състоеше от гумена, шестнадесетсантиметрова палка и пластмасови белезници. Девлин така и не можеше да се съгласи с концепцията за невъоръжените полицейски сили. Беше му ясно, че въоръжените полицаи бяха добре обучени, но кой изобщо можеше да си позволи да чака цели десет минути до идването им? При престрелка една минута представлява цяла вечност. Две минути означават смърт.

Девлин чу, че вратата на банята се отваря. Ани си беше взела душ, но Девлин знаеше, че никъде по света не можеше да се намери достатъчно гореща вода, която да отмие ужаса, който бе прочел в очите й.

Той тръгна към задната част на апартамента, но се спря при полицайчето:

— Синко, не мислиш ли, че ще е по-добре да поспиш малко. Ако онези типове се върнат, може да те застрелят, но да се надяваме, не преди да извикаш ония с пушките.

Полицаят изгледа Девлин и се намръщи.

Девлин напусна стаята, тръгна по коридора и за малко щеше да се блъсне в Ани, която тъкмо излизаше от стаята на Елизабет. Двамата отстъпиха и се почувстваха неловко. Държаха се като непознати.

Ани се бе увила в бледосиня пухкава хавлия. Гъстата й черна коса беше мокра и събрана над главата й, откриваше изцяло красивото й лице. Ухаеше на сапун и всички следи от грим бяха изчезнали.

За миг Девлин остана безмълвен. Достатъчно му беше само да я гледа. Тя беше красива, изключително привлекателна млада жена, когато я срещна. Сега все още беше красива. И все така привлекателна. Но сега от нея се излъчваше сила и увереност, с които възрастта я бе дарила.

Девлин не се извини, че я бе зяпнал. Ани прие вперения му поглед без коментар.

Стояха много близо един до друг, а тя нямаше нищо под хавлията си. Дори Девлин да не бе си помислил за това от самото начало, тя можеше да се обзаложи, че сега той си мисли точно за това. За да намали напрежението, Ани протегна ръце и му показа намокрените си превръзки.

— Смяташ ли, че ще ми навреди, ако останат мокри?

Той я отведе в банята. Тя все още беше топла и влажна от душа. Девлин се удиви от размерите на помещението, но съобрази, че жилището се намираше в преустроена бивша фабрика. Ваната и умивалникът бяха от черен порцелан, а стените — облицовани с бели керамични плочки, с декоративни черни нишки. Част от стените, където нямаше фаянс, бяха покрити с огледала.

Девлин кимна на Ани да седне на затворената тоалетна чиния. Тя го направи и протегна ръце върху мивката.

Девлин надникна в аптечката над мивката, но не можа да се въздържи да погледне и надолу към Ани. Кожата й беше мека и съвършено бяла — като седеф. Хавлията й леко се бе разтворила, разкривайки едното й бедро. Така изправен над нея, погледът му можеше да се плъзне чак до скута й.