Джон Кларксън - Единствен изход

Бен говореше по телефона, но в същото време наблюдаваше тарикатската походка, с която Тюел се отправи към тоалетната в дъното на салона.

— Джонсън — каза кратко той в слушалката.

От другата страна на линията беше Девлин. Той бе направил мигновено избор от списъка, изпратен му от госпожа Банкс по факса в хотел „Дрейкът“.

— Бен, аз съм Джак Девлин. В града съм. Имам работа за теб. Свободен ли си?

Бен познаваше Девлин от мрежата на Чоу. Беше работил с него по една задача и Девлин го бе препоръчал за втора. И двете операции бяха минали гладко. Бяха му платили добре.

— На разположение съм, господин Девлин.

— Хубаво. Тогава те включвам. Не става дума за „Пасифик Рим“, но използвам техните ресурси. Това е мой ангажимент. Трябва да защитим една жена и детето й. Хората, които я преследват, са опасни. Главорези. Смятам да се опитам да облекча положението й и да я измъкна от страната колкото се може по-бързо. Трябва ми охрана, човек, който да я пази, докато направя няколко хода. Все още ли се интересуваш?

— Да, сър.

Тюел се появи от тоалетната. Той се отправи небрежно към една от масите, която се намираше близо до изхода. Зад вратата имаше стълба, водеща надолу към улицата. Той се облегна на масата и погледна към Бен. Бен разбра какво ще се случи. Той се пресегна и взе в ръка една билярдна топка от купчината, подредена на бара, като продължаваше да слуша Девлин.

— Смятам, че всичко ще приключи за четири-пет дни.

— Добре. Кога ви трябвам?

— Опасявам се, че веднага.

— Окей. Вие къде сте?

Девлин му каза адреса на Гейнсфорд стрийт.

— Каква екипировка ще ни трябва?

— Искам да ми осигуриш една деветка.

— Добре. Няма проблеми.

— Бих те посъветвал да вземеш за себе си нещо по-тежко.

— Разбирам.

— Каквото прецениш.

— Ясно.

— За колко време смяташ, че ще дойдеш дотук?

— Имам всичко под ръка. За един час.

— Много добре. Благодаря. Довиждане.

Девлин затвори телефона, но не и Бен. Той продължи да слуша сигнала „свободно“.

Тюел запристъпва тромаво като нетърпелив новобранец, който се чуди какво да предприеме. За миг Бен си помисли, че момчето може и да не го направи, но сгреши. Тюел изведнъж пъргаво пое към изхода.

С леко и бързо движение Бен отпрати билярдната топка към главата на мулата. Тя профуча на около педя разстояние и се тресна в стената до изходната врата. В залата за снукър имаше още шестима души плюс управителя. Всички те извърнаха погледи, за да видят какво става. Никой не промълви дума, освен Тюел, който изкрещя:

— Какво, по дяволите, правиш, шибан тъпанар?

— Стой си на мястото.

— Майната ти! — Няма начин едрият дебелак да ме хване, помисли си Тюел. Той се изпъна, посочи с пръст Бен и изкрещя: — За какъв се мислиш бе, че ще ме замерваш?

Бен остави слушалката, но не помръдна от бара. Тюел продължи към изхода, бълвайки псувни и заплахи.

В този момент Бен се спусна след него. Тюел застина от изненада при светкавичното движение на Бен. Стъписването му отне една ценна секунда и той не успя да се изниже през изхода навреме. Преди вратата да хлопне, Бен вече бе набрал пълна скорост. Тюел се бе озовал навън и бе взел първите няколко стъпала надолу, без да поглежда назад. Ако го бе направил, щеше да се удиви от лекотата, с която Бен се подпря на ръба на последната маса между него и изхода и я прескочи, сякаш го беше правил всеки ден.

Тюел вече стъпваше на втората група стъпала, когато Бен блъсна вратата, взе осемте стъпала на две гигантски крачки и се приземи на площадката с такъв тътен, че плочата завибрира. Не бе нужно Тюел да се обръща, за да разбере, че го бяха хванали в капана. Как, по дяволите, този грамаден кучи син го бе настигнал толкова бързо?

— Говно — процеди той.

Обърна се и видя на горната площадка застрашително надвисналия Бен, само на десетина стъпала от него. Но жилавият мулат беше нагъл. Той измъкна автоматичен нож от задния си джоб и замахна към Бен.

— Мамицата ти, тъп дебелак! Не ме приближавай, че ш’те изкормя!

Той изпъна ръка с ножа, насочен към Бен, и заотстъпва заднишком към металната врата на стълбата.

Бен го изгледа отвисоко. Арогантната заплаха го вбеси:

— Остави парите на стълбата и ще те пусна да си идеш. Дължиш ми тридесет и пет лири.

— Ти не си спечелил последната игра.

— Щях да я спечеля, ако беше останал.

Тюел на драго сърце щеше да остави парите. Но, за жалост, ги нямаше. Той се обърна и побягна към вратата.

Търсеше си го. Бен предвидливо се бе запасил с още една билярдна топка. Той я запокити с такава сила, че когато тя удари Тюел по гърба, счупи две от ребрата му. Нещастникът залитна напред и блъсна главата си във вратата.