Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин седеше на не повече от педя разстояние от Ани и осезаемо усещаше присъствието й. Външно той излъчваше същото спокойствие като нея. Вътрешно обаче, напрежението и притесненията му нарастваха. От време на време той поглеждаше към нея, открадвайки си малко красота, но това само увеличаваше напрежението му. Белезниците му пречеха да я докосне. Ситуацията не му позволяваше да я заговори. Затова той продължаваше да седи и да чака. Опитваше се да потисне раздразнението, което можеше да избухне в гняв. Девлин не искаше да се противопоставя на Уолдрън до степен, при която можеха да го арестуват. Той беше наясно, че началниците в Лондонската полиция разполагаха с огромни права да решават хода на едно разследване. Дежурният офицер беше в компетенциите си да прецени дали е налице престъпление, или не, кой трябва да бъде арестуван и какви да бъдат първоначално предявените обвинения.

Поне засега съдбата на Девлин, а следователно и на Ани, беше в ръцете на Уолдрън. Уолдрън беше мършав, съсредоточен мъж, който имаше по-скоро вид на лектор от някой престижен университет, отколкото на дежурен главен инспектор и шеф на подразделение на Лондонската полиция. Девлин се размърда неудобно. Имаше усещането, че ако не се държи както подобава с Уолдрън, щеше да се натъкне на типичен британски отпор. Уолдрън ще стане официален и формален и ще последва неговото арестуване. А Девлин нямаше никакво желание да го арестуват.

Единственото предимство, с което той разполагаше в момента, беше куражът, с който Ани се бе справила със ситуацията. Тя бе успяла да даде на полицията само минимално количество информация, без да изпада в противоречия. И което беше още по-удивително, тя бе съумяла да предизвика тяхната симпатия, кротко изигравайки ролята си на жертва.

Ако Ани не беше го потърсила чак на другия край на света, Девлин щеше да повярва, че тя не знае нищичко повече от онова, което бе казала на полицията.

Тя беше проявила достатъчно съобразителност да не лъже, а да разкрие само онази част от истината, която искаше да бъде разкрита. Каза на Уолдрън и на останалите, че мъжът й се е занимавал с пласмент на кокаин. Продавал го на свои приятели. Да, подозирала го, но той криел от нея. По някаква причина хората, които го снабдявали, го убили. Тя все още не можела да повярва, че всичко това се е случило. А сега, тази вечер, същите тези хора проникнали в къщата й, за да я тероризират да им върне парите, които той уж бил откраднал от тях, пари, които тя не била виждала. Господин Девлин бил стар приятел, дошъл да помогне на семейството й след тази ужасна трагедия.

Уолдрън не беше толкова наивен, за да повярва, че някакъв стар семеен приятел може да обезоръжи един злодей, да изгони от къщата втори въоръжен злодей и всичко това, без да получи и една драскотина. Но цял живот нямаше да му стигне да измисли каквото и да е престъпление, в което да го обвини. Намереното оръжие не беше на Девлин. Мъртвият изглежда бе прострелян с куршуми от оръжие с по-голям калибър, за което Девлин твърдеше, че е отнел от жертвата.

Най-после Уолдрън постави слушалката на вилката. Поклати глава, понечи да каже нещо, но само се наведе и свали белезниците на Девлин. После се облегна назад, облиза устни и замълча. Имаше вид на човек, който се нуждае от още малко време, за да смели всичката информация, която е получил.

Най-после той хвърли поглед към Девлин и проговори:

— Известен сте тук-там, а?

Девлин не отговори. Уолдрън погледна към Ани.

— Госпожа Печек, как казахте, че сте се запознала с господин Девлин?

— Срещнахме се преди много години. В Ню Йорк. Много си допадахме, но може би бяхме твърде млади, за да го разберем. От време на време се чувахме през всичките тези години.

— Какво знаете за професията му?

— Само в най-общи линии. Знам, че има някакъв опит в полицията.

— И сте решила, че може да ви помогне?

— Да.

— Може би нещо като закрилник?

— Да.

— Избрала сте си добра компания. Вашият президент Картър е направил същия избор.

— Да. Знам, че Джак е работил за Сикрет Сървис.

— Както и в отдела на Нюйоркската градска полиция. Също така във Военната полиция на САЩ, както и за една частна осигурителна компания, известна като „Пасифик Рим“. Господин Девлин е човек с доста голям опит по проблемите на сигурността.

Уолдрън се обърна към Девлин.

— Разбира се, господин Девлин, вие би трябвало да знаете, че нямате абсолютно никакъв лиценз или право да работите на територията на Обединеното кралство.