Джон Кларксън - Единствен изход

— Добре. Тогаз ми кажи колко искаш?

— Сега-засега, да речем два пъти повече от последната поръчка. Минимум.

— Окей, ша го уреда. Как мога да ви намера, господин Милс?

— Подай ми мобифона си — каза Мислович. — Ще ти запиша в паметта един номер. Обади се, когато си готов.

Оливър подаде клетъчния си телефон на Мислович. След като набра цифрите, Мислович каза:

— „Simplicity“. „Простота“. Това е любимата ми английска дума, господин Оливър. Нека правим своите трансакции просто. Не искам разните там прехвърляния от една кола в друга и всичките тези говняни работи.

— Кат джентълмени, а?

— Нещо такова.

Оливър погледна чашата кафе на Мислович. Не беше я докоснал.

— Искате ли си питието?

— Някой друг път, господин Оливър. Честно казано, не се чувствам много удобно на това място.

Оливър сви рамене. Мислович се изправи. Струваше му се, че този път се беше разминал с кръвопролитието. Предмостието бе установено. Сега можеше да започне маневрирането, планирането и поставянето на смъртоносните капани. Но най-напред трябваше да излезе от кръчмата.

Мислович познаваше прекалено много мъже, които приключваха успешно преговорите и след това биваха застрелвани. Самият той беше използвал номера с „приспиването“ на противника, за да го накара да свали гарда. Нямаше нищо по-приятно от това, да накараш врага си да мисли, че е твой приятел, преди да го убиеш.

— Обадете ми се, когато сте готови — каза той на Оливър.

— Добре.

Време е за следващия ход, помисли си Мислович.

— Защо не ме оставите да изчистя вашия проблем с жената?

Оливър остана изненадан от това предложение.

— Кво имате предвид?

— Ами, сега ще ви е доста трудно да се доберете до нея. Мога да ви помогна да я намерите и да разбера кой е бил този, дето е стрелял по вашите хора.

Оливър стисна ръката на Мислович.

— Ще ви бъда благодарен за тва.

Мислович се усмихна.

— Не обичам бъркотиите. Имаме твърде много обща работа, приятелю.

Мислович се обърна и тръгна по дългата пътека към предната врата. Ако те се опитаха да направят нещо, щеше да е сега, преди да излезе на улицата.

Той знаеше, че Хинтън бе един от хората, който можеше да натисне спусъка, но не искаше да му достави удоволствие, поглеждайки към него.

Хинтън стисна „Узи“-то под якето си. Беше убеден, че този човек е техен враг. Беше му толкова трудно да остави Мислович да си излезе, че изскърца със зъби.

Най-после ръката на Мислович докосна бравата на входната врата. Той я отвори и пристъпи навън. Погледна вляво от себе си и видя Зенко, който се бе прилепил до външната стена на кръчмата с ръка под якето.

Той хвана шефа си под ръка и бързо го поведе към малката пресечка, водеща към Уордър.

— Да изчезваме, Иване. Тези африканци са разположили свои хора по цялата улица.

— Те се наричат „ярдита“, Зенко. И не са африканци, а ямайци.

— Все същите лайна.

Двамата едри биячи тръгнаха след югославяните и скоро четиримата мъже се изгубиха в тълпата на Сохо.

Най-после Елизабет заспа. Бяха минали почти два часа, откакто полицията реагира на стрелбата в „гълъбарника“ на Ани. Тя и Девлин седяха на дивана в дневната. Китките на Девлин все още бяха стиснати в неудобните гривни на белезниците.

Дежурният полицейски началник, главен инспектор Джеймс Уолдрън, седеше срещу тях. Хората от СО вече бяха привършили работата си по претърсването. Двама детективи, специалисти по убийствата, привършваха с огледа на безжизненото тяло на жертвата. Санитари от моргата се приготвяха за изнасянето на трупа. Бляскаха светкавици на фотоапарати. Някой говореше по клетъчен телефон с Прокуратурата на Нейно Величество относно обвиненията, които трябваше да се предявят.

Като при всяка насилствена смърт, сложните бюрократични процедури щяха да избълват неимоверно количество документация. Сякаш цивилизованата част на града можеше да оцелее само ако се произведеше достатъчно количество хартия, която да покрие убийството, да попие кръвта и да притъпи истерията.

Девлин наблюдаваше Уолдрън, който говореше по телефона. Трудно можеше да долови думите на главния инспектор, но разбираше за какво става дума. Уолдрън имаше предвид него.

Докато полицията си вършеше работата, Девлин и Ани седяха кротко сред трескавата активност наоколо.

Ани се чувстваше изтощена физически и емоционално. След преживяното напрежение се бе вглъбила в себе си. Лицевите й мускули бяха напълно отпуснати. Около нея витаеше някаква загадъчна аура. Мадона на сцената на едно убийство. Медицинският екип се бе погрижил за раните й. Ръцете й бяха бинтовани. Раните не бяха дълбоки, но превръзките ги правеха да изглеждат сериозни и засилваха усещането за уязвимост, което тя излъчваше.