Джон Кларксън - Единствен изход

— Мамка му!

Нямаше да бъде лесно да убие Мислович, но ако този човек искаше кръв, по-добре беше да се оправи с него сега. Само дето Оливър не искаше да го убие. Искаше да му вземе парите и оръжието. А и луд ли беше онзи, че да ги нападне на такова оживено място?

— Е, Луис, как изглежда тоз ресторант?

— Влизаш през малка врата откъм улицата. Минаваш десетина крачки по пътеката към задния двор. Затова са казва „Ярда“, мон. Единственото вътре е барът.

Оливър си го представи. Задънено и изолирано. Удобно за удар. Той се наведе напред към Луис.

— Е, добре, пич. С’а ма слушай.

— Да, шефе.

— Искам да влезеш в ресторанта и да кажеш на онез копелета, че не ми е добре и че не искам да вечерям. Кажи му, че го каня в кръчмата от другата страна на улицата на чашка. Кажи му, че господин Оливър моли — моли! — да дойде сам. Бъди учтив.

— Да, сър.

— Хинтън и аз ша сме в кръчмата. Ти се връщаш и паркираш ей там. Схвана ли?

— Аха.

— Окей. Кат излезеш, кажи на останалите за промяната. И бъдете готови да ни измъкнете, по дяволите, оттам, ако изфърчим от шибаната кръчма прекалено бързо. Аре.

Оливър се обърна към Хинтън.

— Ти сядаш на бара. Аз сядам на маса. — Той подаде „Узи“-то на Хинтън. — Дръж го под ръка. В него има двайсет бързи изстрела, брато. Не като оня шибан женски револвер. Имаш ли друг?

— Дадох го на Лионел.

— Той стреля ли?

— Стреля, ама нямаше файда.

— Мамка му. Ако онзи бял пич направи някакво движение, или ако някой от типовете му се опита да се приближи, застреляй първо него и после всички останали. Гледай да не застреляш мен, но продължавай да гърмиш, докато се измъкнем от това място.

— Разбрано.

Погледът на Хинтън отново бе придобил онзи странно кървав оттенък. Оливър не знаеше дали в момента това бе за добро, или за лошо, но знаеше, че в крайна сметка ще е за добро. Беше пролята кръв. Той не знаеше защо, но знаеше, че всичко това щеше да продължи, докато той самият не загинеше или не надделееше в играта.

Двамата мъже излязоха от БМВ-то и пресякоха Рупърт стрийт. Няколко врати в западна посока, а на ъгъла — стара кръчма. С входове от двете страни. Както много лондонски „пъбове“, тя не беше променяла местоположението и интериора си от десетилетия. В кръчмата имаше малко пространство за бара отпред, маси, столове и дълги лавици с високи табуретки покрай тях по протежение на едната стена. Всички маси бяха заети, с изключение на една в дъното на залата. Кръчмата беше претъпкана и вонеше на вкиснала бира и уиски. Можеше да се види обичайната тайфа от стари алкохолици, които отпиваха от халбите си и бавно дърпаха от грубите си, ръчно навити папироси. Но по-голяма част от посетителите бяха работници от Сохо. Тук нямаше никакви туристи или хора от по-висшите съсловия, което хареса на Оливър.

Няколко глави се извърнаха, когато той и Хинтън влязоха в заведението. Не им беше за първи път. Хинтън бързо седна на един висок стол на бара, а Оливър зае място на масата в дъното. Седна с лице срещу вратата. Хинтън остана доволен, че имаха наливна „Ред Страйп“ и си поръча халба. Отпиваше от бирата с лявата си ръка, а с дясната стискаше деветмилиметровото „Узи“ под якето. Нямаше сервитьори, но съгледа бармана, възтежък ирландски алкохолик с изражение, което сякаш казваше „що те не еба“, и му извика да занесе на приятеля му чаша кафе и двойна доза ром.

Докато Оливър получаваше кафето и рома, Мислович напускаше ресторанта и пресичаше улицата със Зенко и другите си двама придружители. Зенко крачеше напред като едър, изпълнен с подозрения булдог, който надушва нещо лошо. Другите двама бяха яки местни типове, които Мислович беше наел. Те крачеха от двете страни на аристократичния югославянин и приличаха на биячи, каквито всъщност бяха, готови да се справят с всеки, който им мъти водата. Мислович ги беше взел със себе си главно заради ръста им. Той не очакваше истински неприятности. Но не знаеше за пролятата кръв в дома на Ани.

Когато стигна до входа на кръчмата, той нареди:

— Вие останете отвън.

Зенко реши, че това не се отнася за него и понечи да последва Мислович в кръчмата.

— Не, и ти също.

— Аз влизам с теб.

— Не. Ако те излязат първи, застреляй ги.

Това усмири Зенко, но не съвсем.

Мислович понечи да влезе, после се спря и посочи Луис, който седеше в черното БМВ на Оливър.

— Застреляй също и онзи там. Клоун! Влиза и излиза от ресторанта на оглед два пъти. Тези хора нямат никакво възпитание.

В мига, в който Мислович влезе, Оливър разбра, че това е той. Видът му не подхождаше на обстановката в работническия бар повече, отколкото този на Оливър, но това изглежда не го дразнеше. Мислович влезе с усмивка и изгледа ведро хората, които му хвърлиха намръщени погледи. Въпреки факта, че предстоящата среща с едно карибско „ярди“ уронваше самочувствието му в това мрачно и задимено заведение, където посетителите явно не го харесваха, той изглеждаше доволен.