Джон Кларксън - Единствен изход

Най-сетне пронизителният вой на полицейските сирени проникна в съзнанието му. Той се обърна и взе последните няколко стъпала надолу. На изхода пъхна още топлия револвер в джоба на палтото си, изрита бравата и излезе на тясната улица. Не се огледа, за да се ориентира, а веднага зави наляво и започна да се отдалечава. После още веднъж сви наляво и изчезна.

Девлин постави на кухненския стол Ани с Елизабет, която продължаваше здраво да се притиска към нея. Не се и опита да я заговори. Ани все още беше в шок. Нито се опита да измъкне малкото момиченце от прегръдките й. Той остави Ани да държи Елизабет в скута си и да я потупва, въпреки че кръвта от ръцете й се стичаше по косата на детето.

Той извади пълнителя на „Берета“-та и го постави заедно с празния пистолет в кухненския шкаф.

След като направи всичко това, приседна до Ани, нежно издърпа окървавената й ръка от главата на Елизабет и я задържа в своята.

— Ани?

Изчака, докато тя не обърна лице към него.

— Ани, полицията идва. Разбираш ли?

За миг очите на Ани продължиха да блуждаят. Девлин наблюдаваше усилието й да фокусира погледа си.

— Искам да им разкажеш точно какво се случи. Не бива да пропускаш нищо. Ако аз заговоря, не ме прекъсвай. Недей да ми противоречиш. Окей?

Ани кимна и Девлин продължи:

— Добре. Сега те ще влязат тук с насочени оръжия. Не се страхувай. Недей да крещиш или да правиш внезапни движения. Просто прегърни дъщеря си. Аз ще заговоря пръв.

Ани отново кимна, но Девлин не беше сигурен дали напълно го е разбрала. После тя бавно издърпа ръката си от неговата и посегна към бузата на Девлин. Това сякаш наруши обета й за мълчание. Той беше истински. Той беше тук, пред нея, и беше прогонил отвратителната твар, която й бе причинила страдание.

— Джак!

— Да.

— Джак… Добре ли си?

— Да. Всичко е наред.

Но Лионел Уилямс съвсем не беше наред. Един труп, оплискан в собствената си кръв. Когато сътрудникът от Специалния отдел, Елиът Холстром, насочи сглобяемото си огледало извън асансьора, за да огледа коридора, и видя стените, оплескани с кръв, той разбра, че този път сигналът не беше лъжлив. Спокойно постави огледалото си на пода и се пресегна към дясното си рамо. Натисна бутона на персоналния си радиомикрофон и спокойно обяви:

— Имаме ранени. В коридора има много кръв. Виждам рамо и ръка. Има поне един пострадал. Продължаваме в същата посока.

Думите на Холстром бяха чути поне от дузина слушатели, но преди всичко от неговия шофьор на ТВП, който беше ключовата фигура във всички операции. Казваше се Марк Кели. Беше шофирал техния роувър, V-8, с почти сто километра в час по претоварените лондонски улици, за да пристигне на обекта за не повече от осем минути.

Главен инспектор Джеймс Уолдрън от участъка на моста Тауър, от Столична полиция, също слушаше доклада на Холстром по радиото. Уолдрън командваше всички патрули в този участък. Той се бе оказал полицейският шеф с най-висш чин в участъка в момента, когато се бе получил първият сигнал. Уолдрън беше вдигнал под тревога Специалния отдел и сега стоеше и чакаше пред входа на сградата, където се намираше апартаментът на Ани. Уолдрън нито имаше подготовката, нито гореше от желание да се навърта около въоръжени бандити. Всъщност, въпреки че работеше в Столична полиция от петнадесет години, той никога не бе притежавал, нито пък бе стрелял с оръжие.

Вътре в жилищната сграда, Холстром продължаваше да действа сам със своя партньор Джон Трийни. Двамата мъже бяха облечени в бронежилетки „Кевлар“, подсилени с керамични нагръдници. Грийни носеше за допълнителна защита и противокуршумен щит. Въоръжението им включваше персонални револвери „Смит & Уесън“, както и карабини „Хеклер & Кох“ МР5. Грийни подаде щита на Холстром. След това прибра револвера си в кобура и насочи своята карабина за стрелба. Холстром щеше да напредва с щита и насочения си нагоре револвер. Грийни трябваше да го прикрива със своята карабина „Х&К“. Автоматичното оръжие имаше пълнител с тридесет патрона, но магазинът на Грийни беше зареден само с двадесет и шест заряда, за да бъде пружината по-малко напрегната и да бъде по-малка вероятността тежкото оръжие да засече. Ако се наложеше който и да е от двамата да стреля, изстрелите щяха да бъдат смъртоносно точни и да убият моментално.

Двете ченгета от СО излязоха от асансьора и бавно тръгнаха по коридора, плътно до стената. След десет крачки забелязаха надупчената от куршуми врата на апартамента на Ани. Абсолютната тишина в коридора намали напрежението. Холстром имаше чувството, че каквото и да се бе разиграло тук, то вече бе приключило. Той продължи, стъпка по стъпка, към вратата. Искаше да бъде малко по-близо, преди да обяви присъствието си. Хвърли внимателно поглед към окървавеното рамо и ръка на Лионел, за да разбере дали ще последва някакво движение. Основната му грижа беше да не би раненият просто да изчаква, за да стреля.