Джон Кларксън - Единствен изход

Югославянинът беше казал, че целта на срещата е да намерят начин да продължат бизнеса без Печек. Оливър знаеше, че истинската цел можеше да бъде просто да отмъсти за убийството на Печек. Проблемът бе, че в момента не знаеше кое от двете неща Мислович цели.

Освен че беше опасно, Оливър нямаше желание да се среща с Мислович и по друга причина. Той не беше карибец. Дори не беше англичанин. На всичкото отгоре, не беше дори и западноевропеец.

Иван Мислович от своя страна също така не очакваше тази среща с кой знае какво нетърпение. И както Оливър подозираше, допълнителното изчакване още повече влошаваше положението. Фактът, че Мислович седеше с човек, който бе още по-нетърпелив от него, не правеше нещата по-добри. Неговият личен телохранител и главен служител, Зенко, вече беше готов да си тръгне.

В сравнение със Зенко, Мислович изглеждаше спокоен. Беше облечен в изискан костюм в британски стил, с жилетка и бяла копринена риза, закопчана до най-горното копче. Дрехите бяха скъпи и му стояха идеално. Мислович беше добре сложен и слаб. Нямаше ги допълнителните десет-петнадесет килограма, които се полагаха на мъжете на средна възраст. Въпреки че славянското му лице беше прекалено широко за физиката му, той имаше вид на благородник със стоманеносивата си коса. Ако Мислович имаше вид на аристократ, то Зенко си беше чист селянин. Набит, с широки рамене и яко телосложение. Носеше омачкан, торбест черен костюм, най-голямото предимство на който беше, че прикриваше автоматичния му пистолет „Грендел“ Р-30, прибран в кобура под дясното му рамо.

Мислович привидно се наслаждаваше на чашата „Арманяк“, но всъщност умът му се люшкаше някъде между състоянието на уплаха и гняв от това, че му се налага да се среща с онзи тъмнокож дивак, който бе отрязал главата на един бял и го бе превърнал в храна за кучета.

Оливър погледна часовника си за трети път. Щеше да остави на Хинтън още пет минути и след това щеше да тръгне без него.

Оливър проследи с поглед своя шофьор Луис, който излезе от ресторанта, където го чакаше Мислович. Приближи се до колата и се настани на шофьорската седалка.

— Е? — попита Оливър.

— Всичко изглежда нормално — отвърна Луис. — Пие. Има някакъв тип на масата с него. Колата им не може да излезе на тази улица при толкова сергии. Чака ги на Бруър.

— Колко са в колата?

— Двама.

— Други?

— Може би още двама зад ресторанта. Не мисля, че имат хора на улицата.

— Твърде много шибани копелета. Ние колко имаме?

— Леон е вътре. Имаме още двама отвън. Двама държат под око колата. По един на всяко каре.

— Сега кат почне всеки да стреля, ша стане голямо меле. Къде е тоз шибан тъпак, Хинтън? Нещо лошо ша е станало с него.

Оливър отвори малкото чекмедже, вградено в седалката пред него и измъкна оттам компактен деветмилиметров автоматичен „Узи“. Оръжието беше достатъчно малко, за да го пъхне в колана си и да го скрие под якето, но въпреки това имаше магазин с двадесет патрона и можеше да ръси куршуми достатъчно бързо, за да избие за нула време куп хора, дори Мислович да имаше трима души със себе си. Оливър беше сигурен, че щяха да могат да ги избият. Къде, по дяволите, беше Хинтън?

Въпросът на Оливър получи отговор със звука на затръшваща се автомобилна врата. Той хвърли поглед през улицата и видя, че Хинтън тъкмо излизаше от едно лондонско такси, след което тръгна да пресече към БМВ-то.

Той му даде знак да влезе отзад при него.

— Е, кво стана?

— Беля. Таз жена си имаше защита. Някакъв печен тип. Застреля Лионел. Не можах да го убия. Тоз патлак е пълно лайно.

Хинтън измъкна пистолета „Чартър Армс“ и го хвърли на пода в колата.

— След всеки шибан изстрел трябва да го презареждаш. Тъпият Лионел беше взел само шепа патрони.

— Лионел е убит?

— Да, мон…

— Сигурно мона е бил тъп. Кой е тоз, дет го застреля?

— Казах ти, типът с таз проклета кучка.

— Кой е тоя бе?

— Другия път кат видя мона, бъди сигурен, че ша го питам.

Оливър разбра, че Хинтън не му казва всичко. Но сега не беше време да настоява. Списъкът на хората, които можеха да осигурят защита на жената беше много кратък, и Мислович стоеше в челото на този списък. Той се обърна към Хинтън.

— Някой от ченгетата?

— Не, по дяволите! Никое ченге в тоз шибан град няма да застреля някой тип зарад такваз кат нея. Но те се появиха адски бързо. Излязох през задния вход. Отзад имаше стълби.

Сигурно беше Мислович. Онова тъпо бяло момче, което беше откраднало от него, се падаше негов племенник или някакъв там роднина. Дали Мислович се бе почувствал задължен да защити жената и детето му? Ако беше вярно, това означаваше война.