Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин хвърли поглед към Лионел. Беше мъртъв. Пъхна отново пълнителя на мястото му, пое си дъх, оттласна се от стената и се извъртя към прага на апартамента. Пусна един изстрел към тавана и се хвърли ничком зад дивана в дневната.

Запътилият се към дъното на апартамента Хинтън се спря и пусна три изстрела по посока на дневната. Куршумите се забиха в стената зад Девлин и вдясно от него.

Девлин погледна за мишена, в която да се прицели, но Хинтън се бе притаил в дъното на коридора.

При екота на стрелбата Елизабет изпищя. Ани я притисна здраво и най-после успя да направи последното завъртане в ключалката, след което бавно отвори тежката желязна врата.

Хинтън стоеше неподвижен в коридора. Нямаше представа, че апартаментът е със задна врата. Все още искаше да убие Ани, но не желаеше да бъде застрелян, докато го прави. Помисли си, че може би първо трябва да убие човека пред него. Да, каза си той. И то бързо, защото стрелбата със сигурност вече бе вдигнала полицията на крак.

Тогава чу шума на затваряща се врата някъде зад себе си.

Той тихо изруга, забрави за непознатия в дневната и се затича към кухнята. Яростта нажежи мозъка му до бяло. Не можеше да позволи на тази жена да се измъкне. На тази курва, жена на крадец! Тя беше отредена за Чанго.

Девлин чу стъпките по коридора. Скочи и се затича към прага, отделящ дневната от коридора.

В ума си той разделяше пространството в апартамента на участъци за настъпление и за прикритие. От входната врата до дивана, от дивана до коридора. Сега трябваше бързо да премине покрай няколко врати, зад всяка от които можеше да се крие стрелецът.

Времето за мислене свърши. Направѝ първата крачка, ето сега!

Той се хвърли към първата врата, спалнята на Елизабет, с насочен напред пистолет, тъкмо когато Хинтън бе стигнал до задната врата.

Хинтън рязко я отвори, очаквайки да види как Ани тича надолу по стълбите. Мигновено си представи как куршумът прониква в тила й. Как ударът силно я блъска напред. Как главата й отскача и от нея плисва кръв.

Но тя не се виждаше и затова той полетя надолу по стъпалата. Ръмжеше от ярост. Когато стигна до по-долната площадка, отново не я видя. Трябваше да е някъде пред него. Стори му се, че чува хленча на бягащата пред него жена.

В този миг долетя воят на приближаващи се полицейски сирени. Ако беше успяла да излезе на улицата, нямаше да може да я застреля. Прескочи последните стъпала и тежко се приземи на плочата. Изви и завзима следващия участък от стълбището по две стъпала наведнъж. Но къде се бе дянала тя?

Отзад в апартамента, Девлин вече се бе добрал до кухнята. Видя кръвта по вратата. Вече знаеше, че е останал сам в апартамента. Каквото и да станеше, щеше да е от другата страна на тази врата. Още една шибана врата, изруга наум той.

Стисна ръчката и вдигна леко дулото на „Берета“-та. Дръпна вратата и застана на прага с насочен пистолет.

Точно когато зае позиция за стрелба, Ани, носеща с мъка Елизабет, се препъна на площадката на шестия етаж. Девлин се извъртя, готов да засече обекта си и да стреля. Обтегнатите му нерви не издържаха. Той изсумтя и ядосано изръмжа.

Отпусна ръката си и бавно се изправи. Единственото, което Ани можеше да стори, бе да стои, притискайки Елизабет до себе си.

Номерът й бе свършил работа. Беше се затичала нагоре по стълбите, вместо надолу. Когато чу как Хинтън скача надолу по стълбището и прецени разстоянието, на което се намираше от нея, първата й мисъл бе да се върне в апартамента и да го остави заключен отвън. Но адреналинът й се бе изчерпал. Силата й бе секнала. Всичко, което можеше да направи, бе да стои там и да държи Елизабет. Не беше в състояние да предприеме следваща стъпка. Когато Девлин се появи, за част от секундата тя си помисли, че е спътникът на Хинтън, Лионел. Вече бе готова да умре. Но не беше Лионел, а Девлин!

Той пристъпи да вземе Елизабет от ръцете й, но детето се бе впило в майка си, затова той прегърна Ани, подкрепяйки и двете, и ги поведе към кухнята. Затръшна вратата зад себе си и превъртя ръчката на лоста.

Вече стигнал почти до основата на стълбищния кладенец, Хинтън чу затръшващата се врата и проумя, че Ани го бе изиграла. Вдигна поглед нагоре, без да издаде никакъв звук. Нито изкрещя, нито изпсува. Но студените му тъмни очи се присвиха и той даде мълчалив обет на своя бог, че ще убие тази жена на всяка цена. Бавно, ако му се удадеше случай, или бързо, ако се наложеше. Закле се, че няма да живее, ако тя не умре. Ще изтръгне сърцето от гръдния й кош и ще го поднесе на своя бог. Той си представи окървавения орган в ръката си. Усети топлата му влага. Но този образ бе замъглен от кървавочервения гняв, който го заслепи.