Джон Кларксън - Единствен изход

Хинтън се подсмихна презрително и я стисна за шията. Изви се рязко и я запокити в дневната, мятайки я с такава сила, че тя загуби равновесие, падна и се блъсна в облегалката на дивана.

Само след секунда звярът отново се озова над нея, жестоко я стисна за косата и я изправи.

— Няма да ми казваш да спра, кучко! Няма да ми казваш нищо. Аз ще говоря.

Ани беше толкова уплашена и толкова я заболя, че й се стори, че ще повърне. Краката й се подкосиха и тя се олюля. Боеше се, че ще рухне на пода. Хинтън я блъсна на дивана.

За миг ужасът й сякаш намаля. Беше освободена от хватката му. Седеше. Той й бе казал нещо, но тя не осъзна намерението му. В няколкото мига, докато се съвземаше, тя изведнъж се изпълни с гняв, че беше позволила този груб, отвратителен тип да вземе надмощие над нея. Как го бе допуснала в къщата си? Как можа да допусне да изпадне в такава безизходица? Ами Елизабет? Ами ако този ужас застигнеше и нея? Скри лице в ръцете си, отчасти за да престане да вижда Хинтън, отчасти за да прикрие сълзите си. Прииска й се да изчезне от погледа й с едно затваряне на очите.

Но измъкване нямаше. Изведнъж тя усети остра, изгаряща болка в ръцете си. Сякаш някой я бе ударил с камшик. Дръпна ги и видя, че Хинтън стои разкрачен срещу нея. В дясната си ръка държеше стилет. Беше я порязал с острото като бръснач острие.

— Не ме ядосвай повече, момиченце! Вдигни си главата! Гледай ме в очите.

Тя се насили да го погледне. Хладните, животински очи на Хинтън се бяха вперили неподвижно в нея със смъртоносен израз. По тъмното му лице бе избила пот и от него лъхаше някаква отблъскваща възбуда. Ани се опитваше да го гледа, но не го виждаше. Държеше ръцете си встрани, за да не капе кръвта по полата й. Раните не бяха дълбоки, но достатъчни, за да болят и да кървят.

Хинтън се приближи, внимателно хвана кичур от гъстата й черна коса и деликатно опря върха на стилета до дясното й око. Заговори й много бавно и ясно, но не можа да скрие ямайския си акцент. Парна я топлия му дъх, вонящ на лютиви подправки и чесън.

— А сега ша са чукаш с мене, ша ти извадя окото и ша забия ножа си в дупката, докат умреш кат онзи нерез, дет ти беше мъж. Разбра ли? Кажи „да“.

Ани се насили и каза „да“.

— Добре. Сега, ако ми кажеш квот искам да знам, ша живееш. Ако ме разиграваш, момиченце, ша умреш. А преди да умреш, ша та нарежа, ша та чука, моя приятел отвън ша та ебе, ша са изпикая върху тебе и после ша умреш. Разбра ли?

Ани повече не можеше да се контролира. По страните й се стичаха сълзи. Хинтън изломоти утешително:

— А, така, сладурче. Поплачи малко, че да намокриш ножа ми, да се плъзга по-леко.

Тя се насили да предприеме нещо.

— Какво искате от мен?

Хинтън беше доволен от себе си. Бързо бе взел страха на жената. Сега можеше наистина да надуши нейния страх. За него това представляваше нещо като жертвено възлияние пред собствения му бог.

— Слушай ме. Твоят мъж ни измами. Взе за себе си квот не беше негово. Сега ша си го върнем. Знаем колко е взел и си го искаме обратно.

Ани не можеше да направи нищо друго, освен да се съгласи.

— Добре — кимна му тя. — Ще ви го върна.

Хинтън попита за парите, понеже Оливър ги искаше. Всичко, което искаше самият той, бе да убие жената. И детето й. За Хинтън парите не означаваха нищо. Той искаше честа й, детето й, живота й.

Той натисна върха на острието под окото й, само колкото да потече малка капка кръв, която се търкулна по бузата й като сълза.

— Окей, тогаз де са парите?

Изведнъж отекна звънецът на интеркома. Сетивата на Ани бяха толкова изострени, че звукът й се стори няколко пъти по-висок от обичайното. Тя трепна при този звук.

Хинтън се извъртя към вратата. Беше съобразил, че това е човекът, когото тя очакваше.

— Кой е тоя?

— Приятел. Приятел на мъжа ми.

Хинтън измъкна от вътрешния джоб на спортното си палто пистолет, 44 калибър. „Булдог пъг“ на „Чартър Армс“. Оръжието изглеждаше компактно, с достатъчен калибър, за да може да пръсне черепа на Ани. Новото оръжие, което Оливър му бе казал, че Лионел трябва да му предаде, когато се срещнат. Хинтън беше взел револвера „Чартър Армс“ и бе дал на Лионел своя полуавтоматичен пистолет. Макар да предпочиташе ножа си, той можеше да я застреля и с пистолета, без да се притеснява, че някой ще го разкрие по оръжието.

Оръжието ставаше да се справи с жената, но не и да влезе в престрелка. Трябваше да се презарежда след всеки изстрел и пълнителят му побираше само пет патрона. Беше дал на Лионел деветмилиметровия си пистолет, но този, 44 калибър, имаше едно предимство. Хинтън знаеше, че ако куршум с този размер поразеше човек където и да е по тялото, то жертвата дълго време нямаше да може да се оправи.