Джон Кларксън - Единствен изход

И въпреки това, само след няколко дни Девлин попадна на полицаи, негови колеги, които притискаха за подкупи всеки, когото бяха в състояние да изнудят. Първият му партньор се оказа бос на една от мошеническите групировки, който даваше ясно да се разбере, че може да си затвори очите за закона срещу неизвестна сума пари. Търговците от Трето авеню му плащаха, за да избегнат глобите, когато камионите им със стока прекаляваха с разрешеното време за паркиране при доставката на стоки. Собствениците на Грамърси Парк му плащаха за допълнителна охрана на скъпоценния им терен. Букмейкърите и сводниците плащаха, за да ги предупреждава за евентуални неприятности. И всички си държаха езика зад зъбите. Защо да клатят лодката?

На Девлин кротко му бе намекнато, че няма да получи пая си, докато не направи шест месеца стаж. Това беше обичайната практика. Зайците трябваше да чакат, докато влязат в играта.

В края на шестия месец Девлин си подаде оставката. Това предизвика доста голям смут. Той така и не даде обяснение на никого от офицерския състав. Фактът, че един едва двадесетгодишен хлапак може да устои на целия този тормоз, беше забележителен. Бе решил, че има някои неща, които не може да приеме. Той не бе способен да предаде свой колега ченге, а и не можеше да вземе пари, които не бе спечелил честно.

Точно преди да напусне, беше срещнал Ани.

Единственият лукс, който си позволяваше в онези дни, беше обядът след края на дежурството. Спестяваше от заплатата си и освен това през уикендите работеше допълнително в бара на чичо си в Търтъл Бей, а освен това нямаше нито заеми, нито деца, за които да се безпокои, така че разполагаше с достатъчно средства.

Още в първия миг, когато влезе в „Били Бъдс“, забеляза Ани. Всеки, който влизаше в това заведение, забелязваше Ани. Тя беше стройна, тъмнокоса, най-пленителното същество, което бе срещал напоследък. Малцина от посетителите, които влизаха и я виждаха, бяха в състояние да напуснат бързо заведението. Тя ги омагьосваше с усмивката си, с външния си вид и с маниерите си. Можеше да бъде сервитьорка в който и да е ресторант в Ню Йорк. Но по случайност беше тъкмо тук, в района на Лексингтън, и изглеждаше на младия Девлин толкова зашеметяваща, колкото можеше да изглежда една филмова звезда.

Той обичаше да яде своето пиле на грил и да пие своя „Будвайзер“, и да я наблюдава как поздравява и настанява клиентите. Наблюдаваше я свенливо, не му се искаше да й натрапва вниманието си. Но дори и да засечеше вперения му поглед, той нямаше да престане. Обичаше да я гледа как си върши работата. Тя караше всеки, мъж или жена, да се чувства като специален гост. Но запазваше известна дистанция и достойнство, което предотвратяваше всякакви груби закачки. Девлин оценяваше способността й да прави това по един удивителен начин, защото знаеше, че всеки мъж, който влиза в „Били Бъдс“, мечтае да спи с нея. Девлин знаеше, че първото нещо, което двама мъже можеха да си кажат, след като тя ги настанеше, бе какво биха дали, за да я вкарат в леглото си.

Ето защо Девлин винаги идваше в „Били Бъдс“ сам. Той не искаше да слуша някой колега да му говори какво би правил с нея в леглото. Не искаше да бъде като всички останали, които я желаеха.

Двете седмици, след като започна да се храни в „Били Бъдс“, Ани сама му се представи. Беше понеделник вечер. Все още си спомняше всяка дума от този разговор.

Беше го отвела до обичайната му маса близо до прозореца. Беше облечена в червена вталена рокля, която красиво подчертаваше линиите на фигурата й и на фона на която блестящата й черна коса изглеждаше още по-разкошна. Бе топла октомврийска вечер. Един от онези хубави дни на циганското лято, които понякога облагородяваха есента на Ню Йорк. Ден, в който човек си мисли, че зимата никога няма да дойде.

Тя му подаде менюто и каза:

— Вие вече ставате наш редовен посетител. Би трябвало да знам как се казвате.

— Казвам се Джак. Джак Девлин.

Той протегна ръка, за да се здрависат, сякаш тя беше мъж. Спомняше си колко здраво бе ръкостискането им и колко топла бе ръката й.

— Ан Турино — представи се тя.

Ръцете им се задържаха само за секунда по-дълго от нормалното, и точно в този момент Девлин усети със сърцето си, че ще станат любовници.

Пропусна вечерята си във вторник, планирайки да се появи в сряда. Искаше тя да почувства липсата му. По време на смяната си в същата тази сряда, той си мислеше как да я покани на разходка извън ресторанта. Сигурно тъпаците я канеха всяка вечер, мислеше си той. Стори му се странно, че се чуди как да го стори. Това беше нещо, което никога дотогава не бе планирал. Момичетата сякаш винаги сами го намираха. Но тази Ан не приличаше на останалите.