Джон Кларксън - Единствен изход

След обаждането на Девлин Ани побърза да изкъпе Елизабет и да я приготви за сън. Струваше й се, че приспиването на детето ще й отнеме цяла вечност. Тя легна до Елизабет и започна да й чете от „Мечо Пух“. Думите от книжката сами излизаха от устата й, докато тя си мислеше за Джак Девлин. Искаше й се момиченцето да я целуне за лека нощ, да се сгуши и да заспи, преди той да се е появил, а не разполагаше с много време.

Стигна до подходящо място за финал, затвори книгата и обяви:

— Хайде, детето ми. Ще ти почета пак утре. Вече е време да спинкаш.

Елизабет й предложи пухкавите си устнички за целувка и Ани се подчини.

— Лека нощ, мами.

Ани обичаше начина, по който това „мами“ с британски акцент се изстрелва от устните на дъщеря й. В този миг чудовищният, гнетящ страх бе освободил съзнанието й. Кошмарът не бе се състоял. Съпругът й не бе разкъсан и убит като животно.

Но всичко продължи само няколко секунди. После страхът, ужасът и притеснението отново я обсебиха. Ужасът обгърна като тежка пелена раменете й и проникна в костите й. Накара стомахът й да се свие. Трябваше да се бори с него като със сутрешно главоболие и да събере мислите си.

Как можеше да обясни всичко това на Джак? Колко от истината беше длъжна да му каже? Какво можеше той да направи за нея?

— И не забравяй нощната ми лампа.

Молбата на Елизабет за миг разсея мислите й.

— Няма.

Ани стана от детското легло, оправи гънките на полата си и отметна коса. Пристъпи и включи кабела на елегантната малка нощна лампа в контакта до пода.

— Лека нощ, Лизи. Обичам те.

Елизабет вече бе задрямала на възглавничката си и отговорът й прозвуча унесено.

Ани остави вратата на спалнята леко притворена и влезе в дневната. Седна на бюрото и извади лист хартия. Прегъна го на две, погледна часовника си, видя, че беше осем и двадесет и се зае да си нахвърля бележки. Ключови думи трябваше да я подсетят и да организират мислите й: „Джон. Откога? Колко? Чичо Франк. Полицията“.

Ани имаше навика да си прави бележки. Трябваше да е сигурна, че ще може да разкаже на Девлин историята логично и с подробности.

Интеркомът от входа звънна. Той вече е тук, помисли си тя. Искаше й се да се пооправи пред огледалото в банята, преди да се отзове от слушалката до вратата, но не биваше да го задържа долу във фоайето, и да го бави.

Отметна косата си, отиде до интеркома при входната врата и натисна бутона.

— Джак?

След лека пауза, един напрегнат глас отвърна:

— М-да.

Натисна бутона на отварящия автомат, върна се при бюрото си и пъхна листчето в чекмеджето.

Е, и без друго е минало прекалено много време, откакто го видях за последен път. Няма защо да се притеснявам как изглеждам, каза си тя.

На входната врата се позвъни. Същият звън, който прозвучаваше в милиони апартаменти по целия свят. Но Ани не искаше да оглежда Джак Девлин през шпионката след всичките тези години. Тя бързо отключи вратата, натисна бравата и тряс! Вратата се блъсна в нея и я отхвърли толкова силно, че я блъсна в стената зад гърба й. И още преди да бе успяла да отвори очи, нечия ръка я стисна за гърлото, дръпна я напред и отново я запокити към стената.

— Та кой е този Джак?

Беше Хинтън.

Ани се бореше да си поеме дъх. Тя задраска с нокти ръката, която бе стиснала гърлото й. Опита да се извие, за да си поеме дъх, но той я бе притиснал до стената. Заболя я ужасно от яката хватка, която сякаш щеше да смачка гръкляна й. Не можеше да мисли. Започна да й притъмнява. Хинтън освободи гърлото й и силно я зашлеви по бузата. Тя падна на колене. Причерня й и пред затворените й очи изскочиха искри. След това вълни от болка нахлуха в дясната част на главата й и гърлото й. Застана на едно коляно, мъчейки се отчаяно да си поеме дъх. От устата й потече слюнка и кръв, но тя не я изтри. Всичко, от което имаше нужда сега, бе въздух.

Но преди да беше успяла да вдиша три пъти, Хинтън я сграбчи за косата и я изправи на крака. Болката я зашемети, тя залитна и изпищя.

Хинтън изръмжа:

— Затваряй си устата, кучко!

Хинтън пусна косата й, хвана лицето й и я блъсна жестоко в стената. Задържа я така.

Вратата на апартамента бе останала отворена. Той се обърна към Лионел, който стоеше на прага.

— Затвори вратата. Остани в коридора и пази.

Без да бърза, Лионел дръпна вратата и я затвори. В същото време Ани се оказа изолирана от целия свят, сама с този звяр.

От очите й бликнаха сълзи.

— Спрете — промълви тя. — Моля ви, спрете.