Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин беше казал на Джоан Кънингам, че ще отседне в „Конат“, но всъщност нямаше такова намерение. Той предпочиташе лондонски хотели, които не бяха толкова известни. Харесваше му барът и храната в „Блейкс“ и много му допадаха два от апартаментите на първия етаж там, но Девлин не можеше някак да възприеме разточителния стил в интериора на Анушка Хемпъл. Винаги му се бе струвало, че подобни места са добри за отсядане само с компания.

За това пътуване той си бе направил резервация в ползващия се с добро име „Дрейкът“ в Кадоган Гардънс, близо до площад Слоун. Има възможността да си запази предпочитаната от него стая №12, гледаща към градината в задния двор. Девлин винаги беше смятал Лондон за цивилизован град. Една от причините за това бе наличието на безброй малки частни градини, скътани във всяко празно местенце в централната част на града. Такава градина беше и тази в задния двор на „Дрейкът“. Екзотиката, която тя предлагаше в претъпкания град, беше нещо, което Девлин харесваше. Тихият зелен парк беше точно този буфер между убежището му и външния свят, който успокояваше Девлин.

Както можеше да се очаква, ноемврийският климат беше мрачен и негостоприемен. Дъждовните капки вече биеха по стъклата на таксито по пътя от Хийтроу, но ветровитият пороен дъжд се изсипа тъкмо когато Девлин влизаше в хотела.

Озоваването му в тази тиха градска къща му напомни колко неподвластни на времето можеха да бъдат лондонското сити и хотел като „Дрейкът“. В малкото фоайе цареше пълна тишина. Нямаше ги опашките за регистрация или гостите, нервничещи пред рецепцията. Всъщност, нямаше никого, ако изключим портиера Винсент. Регистрацията представляваше просто ръкостискане. Пребиваването в „Дрейкът“ приличаше повече на посещение в частен дом, отколкото в хотел. Тъй като хотелът разполагаше само с двадесет и пет стаи, а и бе разположен в една дискретна градска постройка в квартал с резиденции, малцина от минувачите изобщо подозираха, че „Дрейкът“ е хотел.

Девлин последва нагоре портиера по витата стълба, водеща към стая №12. Старият джентълмен направи същия коментар, който Девлин бе чул при последното си посещение.

— Гостите на „Дрейкът“ трябва да са винаги в добра форма, сър.

Девлин кимна и съсредоточи вниманието си върху мускула на крака, ранен от куршум на Хаваите. Болката почти не се усещаше. Разходката по застланите с килими стълби всъщност го накара да се почувства много добре след дванадесетчасовия полет.

Девлин разопакова багажа си, погледна номера на факса в своята стая и се обади на госпожа Банкс. След като портиерът светна настолната лампа на бюрото, той дръпна широко завесите и запали купчината въглища в орнаментираната камина на апартамента. Хладният ноемврийски мрак изведнъж изчезна и стаята стана уютна и гостоприемна.

Портиерът напусна тихо, с обещанието, че ще осигури на Девлин всичко необходимо, за да се чувства комфортно.

Девлин не беше хапвал нищо от вчерашната си закуска с Уилям Чоу. Погледна часовника си. Почти четири часът. Ресторантите сигурно бяха в почивка между обеда и вечерята. Позвъни на румсървиса и си поръча плато от пушена сьомга, ръжен хляб и бутилка минерална вода. Газирана.

Едва сега почувства, че е в Лондон. Едва след като си поръча храната, той отново си спомни за Ани.

Беше я срещнал, когато тя работеше като сервитьорка в един бар ресторант на име „Били Бъдс“, на авеню Лексингтън в Ню Йорк. Беше преди толкова години, че на Девлин дори не му се искаше да пресмята. Тъкмо се бе дипломирал в Нюйоркската полицейска академия, пръв по успех в курса, доста неочаквано постижение. Просто беше набрал максимум точки на тестовете. Успехът му гарантираше добро назначение. Разпределиха го в Тринадесети полицейски участък в Манхатън. Известното „Едно-три“. Същият участък, където се намираше Полицейската академия.

Участъкът покриваше района между Четиринадесета улица до Двадесет и девета улица, и от Седмо авеню до Ийст Ривър. Това беше един чист и тих квартал на Манхатън. Нямаше лоши райони, за които си заслужаваше човек да говори, въпреки че на няколко преки от Седмо авеню по онова време се бяха навъдили разни плъхове. Тук-там из Лексингтън се срещаше проституция, малко комарджийство, малко зали за залагания, дребни пласьори на дрога, плюс шайки джебчии и дребни мошеници, но всичко това нямаше нищо общо с вездесъщата престъпност, ширеща се в някои райони на Ню Йорк.