Джон Кларксън - Единствен изход

Самият факт, че той не беше сигурен какво точно става, го караше да бъде нащрек. Девлин знаеше, че изпитанията се струпваха изневиделица и поглъщаха твърде много от силите му. А той се нуждаеше от почивка. Знаеше го. Дали някой друг също го знаеше? Дали този някой му беше враг? Дали това не беше работа на Чоу? Той знаеше за полета на Девлин — личната му секретарка, госпожа Банкс, му бе купила билета. Можеше ли Уилям да наеме някого толкова бързо?

— А, буден съм. Вече съвсем се разбудих.

Това отново предизвика усмивка на лицето на непознатата.

— Е, колко ще останете в Лондон?

Той не беше й казал, че ще остава в Лондон.

— Няколко дена. Може би седмица.

— Добре, и аз ще съм тук за известно време. Какво ще кажете да вечеряме някой път заедно?

Боже мой, помисли си той, каква експедитивност!

— Разбира се. Къде мога да ви намеря?

Блондинката бръкна в чантичката си и му подаде визитна картичка. На нея с ръкописен шрифт бе отпечатано името й, което напоследък се смяташе за стилно, заедно с адреса и телефона й в Ел Ей. Тя обърна картичката и написа телефона и адреса си в Лондон.

— Апартаментът е на една моя приятелка. Може да ме намерите тук. Вие къде отсядате?

— В „Конат“.

— Чудесно. Ще ми се обадите, нали?

— Непременно.

Самолетът подскочи на пистата за приземяване. Джоан Кънингам му отправи широка усмивка и започна да събира ръчния си багаж за слизане. Девлин едва се сдържа да не й стисне ръката за това, че бе успяла да изпълни мисията си толкова успешно.

Джоан придружи Девлин през терминала до залата за получаване на багажа. Тя вече изглеждаше поотпусната и се задоволяваше да поддържа разговора с незначителни теми, като лошата британска кухня, хубавите паркове, колко лесно било да се ползва метрото.

Чантата на Девлин се появи първа и той учтиво се сбогува. Джоан настоя да пътуват заедно до Лондон, но Девлин отклони поканата й.

— Не, благодаря, Джоан. Наистина.

Тя отстъпи и се постара да си придаде възможно най-съблазнителен вид — леко приведена глава, руса коса, нежно обръщаща красивото й лице, широко отворени очи и поглед, вперен в него.

Започва се, помисли си Девлин.

— Наистина ли ще ми се обадиш?

— Още при първа възможност.

— Къде прибра телефонния ми номер?

Девлин си помисли, че ако не беше толкова хубава и половината от всички тези номера нямаше да минат.

Без да изважда картичката й, той изрече номера.

Джоан кимна.

— Е, мистър Девлин, впечатлена съм! Обадете ми се. Струва ми се, че ще прекараме приятно.

След тези думи тя грациозно се извърна към багажния лифт, стараейки се да предложи на Девлин най-приятната гледка. Той задържа за миг възхитен поглед върху нея и се отправи към митническия контрол. Когато стигна до централния терминал, се спря пред телефонния автомат. Набра кода за директна връзка с презокеанските линии и натисна съответните цифри.

Погледна часовника си и пресметна часовата разлика. Когато някакъв глас се отзова, Девлин продиктува съобщение за госпожа Банкс.

— Обажда се Джак Девлин. — Той извади визитката на русата дама от джоба си. — Моля, направете проверка за лицето Джоан Кънингам. Руса, около метър и осемдесет, петдесет и девет килограма. Представя се за фотомодел.

Внимателно продиктува телефонния номер и адреса на служебната й визитка и добави:

— Моля госпожа Банкс да провери тази информация. Просто искам да разбера дали съвпада. Ако не, ще дам други инструкции.

Девлин изчака гласът от другата страна да повтори данните.

— Добре. Също така предайте на госпожа Банкс, че имам нужда от списък на свободни наемници агенти на територията на Лондон, одобрени от компанията. Засега ги разпределете по обичайните категории. Все още не знам от какво точно ще имам нужда. Ще се обадя отново да ви кажа къде да ми изпратите факс. Благодаря.

Девлин си представи как старателната госпожа Банкс добросъвестно изпълнява неговата молба и след това също така добросъвестно докладва на Уилям Чоу. Обстоятелството, че Чоу беше разрешил на Девлин пълен достъп до незаменимата госпожа Банкс представляваше изключително предимство и Девлин се възползваше от него в пълна мяра. Тя осигуряваше надежден достъп до ресурсите на „Пасифик Рим Секюрити“.

Следващото обаждане на Девлин беше до апартамента на Ани. Докато слушаше чуждия телефонен сигнал, той извърна гръб към автомата и огледа минувачите. Девлин не беше от хората, които могат да стоят с лице към стената повече, отколкото е необходимо.