Джон Кларксън - Единствен изход

„Гълъбарникът“, както го наричаха, се намираше на четвъртия от шестте етажа на някогашна преустроена фабрика. Всеки от апартаментите бе разположен напречно на централния коридор. Техният апартамент се състоеше от стаи, подредени една след друга от входа до дъното. След входната врата имаше малко антре, после просторна и слънчева дневна с висок таван, две стаи и баня, всички към един и същ вътрешен коридор, и най-накрая вътрешна кухня. Кухнята имаше задна врата, която водеше към стръмно стълбище за противопожарния изход, през който се излизаше направо на улицата.

Ани привърши с приготовлението на обяда на Елизабет, опакова го и го сложи в червената раничка. Тетрадка и някои учебни пособия вече бяха поставени в раницата.

Когато Елизабет тръгна с щастлива усмивка, шляпайки с новичките си галоши за дъжд, Ани взе малък чадър от закачалката в кухнята.

— Слушай ме сега, сладичкото ми. Днес ще ти дам твоя чадър.

Елизабет ококори очи.

— Наистина ли?

— Да. Но не го губи. Когато влезеш в училището, пъхни го в раницата си.

При тази нова отговорност момиченцето стана сериозно.

— Да, мамо. Ще внимавам. Не се безпокой.

— Добре. Хайде сега да тръгваме. Днес трябва да минем по моста.

— А не можем ли да вземем такси до училище?

— Не. Ще вземем метрото.

Ани поведе момичето към задната врата на кухнята.

— Мамо, защо трябва да слизаме по стълбите? Не обичам стълбите!

— Така е по-пряко.

— Така ли?

— Да. Оттук ще излезем направо на улицата.

И има по-малка вероятност да ни видят, помисли си Ани.

Елизабет се изправи и зачака майка й да отвори вратата. За разлика от повечето врати в Лондон, които имаха прости единични ключалки, затварящи се автоматично, задната врата на Ани бе подсигурена с яка стара заключваща система, останала от времето, когато това помещение бе представлявало фабричен цех. Отвътре трябваше да се завърти една ръчка, за да се плъзнат двата железни пръта от рамката на вратата. Отвън се отваряше с ключ. Ани завъртя ръчката, отвори вратата и стъпи на тъмната, прашна площадка. Изпълни внимателно процедурата по заключването и двете с Елизабет заслизаха надолу по витата стълба, тъкмо когато самолетът на Джак Девлин от Ел Ей започна да се снишава над летище Хийтроу.

При спускането на самолета промяната във въздушното налягане събуди Девлин. Той отвори очи и само след пет секунди съзнанието му бе напълно прояснено. Една русокоса жена беше вперила пронизващо зелените си очи в него. Когато той отвърна на погледа й, тя продължи да го гледа втренчено, без да се извини, като изключим бързата й усмивка.

— Събудихте се съвсем навреме. Тъкмо се приземяваме.

Девлин изправи седалката и възнагради спътницата си с усмивка. Тя изглеждаше точно така, както би трябвало да изглежда една красива блондинка.

— Не — каза Девлин, — трябваше да се събудя много по-рано.

Блондинката кимна и се усмихна още по-широко.

— Това комплимент ли е?

— Да.

— Благодаря. Казвам се Джоан Кънингам.

— Джак Девлин.

Двамата се здрависаха.

— Какво ви води в Лондон, Джак?

— Работа. А вас?

— Преговарям за договор за фотомодел. Изглежда Европа в момента проявява интерес към високи и атлетични блондинки. Кариерата ми в Ел Ей напоследък не е особено блестяща, затова реших да опитам тук за известно време.

Девлин се помъчи да долови високомерие в гласа й, както човек очаква в подобни случаи, но то липсваше. Дамата му бе съобщила информацията толкова между другото, че думите й изобщо не бяха прозвучали самодоволно.

— А вие по каква работа?

Въпреки че разполагаше с няколко стандартни отговора, Девлин не прибягна до нито един от тях.

— Казахте, че пътувате по работа — припомни му тя.

— Осигуровка.

Дамата очакваше подробности, но Девлин не задоволи любопитството й.

— Може би трябва да ви оставя малко, за да се събудите напълно.

Мозъкът на Девлин обаче съвсем не дремеше. Всичко беше прекалено хубаво, за да е вярно. И поради това алармената му система подаваше безмълвни сигнали. Други бяха много по-изкусни от нея. Красива блондинка, която съвсем случайно е получила съседно на неговото място, в първа класа, за полет до Европа. Полет, който можеше да осигури достатъчно време за сприятеляване. Навикът на Девлин да използва самолетните полети, за да си отспи, беше намалил в значителна степен времето за завързване на познанства. Дали затова тя изглеждаше толкова настойчива? Прекалено приятелски настроена, прекалено бърза. Или може би просто Девлин беше станал прекалено подозрителен след толкова години опасни мисии.