Джон Кларксън: Единствен изход

Хинтън пристъпи до входната врата на апартамента. Тя се отвори и на прага застана жена, толкова дебела, че едва се побираше в рамката. Хинтън спря и сведе глава.

— Здравей, Момма.

Едрата жена се казваше Лидия Сиентро. Във вените й течеше хаитянска и доминиканска кръв, но по-голямата част от живота й бе преминал в Ямайка, където практикуваше странна смесица от религиите Вуду и Сантерия. Косата й бе увита в платнен шал, щампиран в синьо и червено. Едрото й тяло бе облечено в торбеста дреха, ушита от същата материя, с която бе покрита главата й. Пръстите и ръцете й бяха окичени с безброй пръстени и гривни.

Преклонението, което Хинтън й засвидетелстваше, бе искрено. Но тя просто остана на вратата и го огледа безмълвно в продължение на няколко секунди. Момма Сиентро не одобряваше склонността на Хинтън да измъчва кучетата. Не обичаше шума. Едва след като остана доволна от това, че Хинтън е трезв, облечен е добре и е достатъчно покорен, тя благоволи да му протегне ръката си. Хинтън пое едрата, пухкава ръка на „хонзи“ — жрицата, и я целуна.

Лидия Сиентро се обърна и го поведе към главното помещение в своя апартамент, което бе преустроено в молитвена зала с олтар, с всевъзможни икони и божества, в това число и статуя на покровителя на Хинтън, Чанго.

Стаята беше изолирана от външния свят. Стъклата бяха матирани и покрити с драперии. Единствената светлина струеше от единичния червен глобус в средата на тавана и от няколкото молитвени свещи, които горяха около олтара.

Подът на стаята беше застлан с многобройни разхвърляни килимчета. Стените бяха покрити с драперии, както и прозорците. Тъканите имаха мътен червеникав цвят.

От олтара статуята на Чанго, полумъж-полужена, андрогенно изчадие, гледаше отвисоко към Хинтън.

Хинтън се поклони пред статуята и положи свещения си дар в месингова чиния — чиста банкнота от сто лири. Не само стойността беше от значение, а и новата, чиста банкнота.

Задимя благовоние и залата се изпълни с ароматен пушек. Жрицата наблюдаваше Хинтън намръщено. Предвкусваше нещо лошо.

Хинтън се подчиняваше единствено на своята религия. Момма Сиентро беше част от нея. Тя се радваше на неговото преклонение, защото Хинтън наистина вярваше във властта на Вуду и на божества като Чанго. Той беше убеден, че божеството на гръмотевиците и светкавиците го бе спасило от земния ад. Как иначе можеше да си обясни не само внезапното си и неочаквано освобождаване от затвора, но и попадането му в този рай от възможности, в този мек и узрял месест плод, какъвто бе градът с неговото Сити, което му позволяваше да граби и да смуче.

Всичко това беше едно чудо.

Когато коленичилият Хинтън отново се изправи, едрата жена го поведе към коридора, водещ към офиса на Оливър.

— Той те чака.

Хинтън кимна и тръгна. Беше забелязал обидената й физиономия. Това то притесни, но нямаше време да се занимава с нея.

Когато влезе, Оливър говореше по телефона.

Хинтън огледа офиса. Целият в стъкло, хром и флуоресцентно осветление. Сякаш шефът на „ярдитата“ се бе почувствал задължен да сътвори нещо коренно противоположно на молитвената зала.

Оливър нямаше нищо общо с „хонзи“. Но той също вярваше в силата на тази примитивна религия. Както и повечето от хората му. Затова си бе направил собствен параклис. Така се бе подсигурил.

Оливър слушаше гласа от другата страна на телефонната линия. Беше облечен в скъп тъмносин костюм, с черна копринена риза без яка. За разлика от повечето равни нему, които обичаха да носят големия златен „товар“ под формата на верижки и всякакви други украшения, Оливър не се разделяше единствено с дебелата златна верига, увита около лявата му китка.

Говореше на ниското, гърлено ямайско наречие, което смътно наподобяваше британски английски. Хинтън разбираше, че сигурно разговаря с някой от своите хора.

Оливър бе създал зловещия си екип, заобикаляйки се с хора, които действаха с безскрупулна жестокост. Убиваха като диваци, бързо и лесно. В анархистичния свят на карибските банди тяхната мощ и оцеляването им се крепяха на способността им да подлагат на жесток терор всичко живо. Но дори сред тази сган Хинтън изпъкваше. Той не само безпроблемно убиваше. Убиваше с религиозно упование. Жестоките мъже като него убиваха безстрастно. Някои може би изпитваха удоволствие да убиват. Хинтън благоговееше пред силата да отнемеш живот.

Докато говореше по телефона, Оливър извади няколко тънки пачки банкноти с лири стерлинги от чекмеджето на бюрото си. Раздели ги на две купчини. Оливър плащаше в инчове 3 3 Инч — мярка за дължина, равна на 2,6 см. — Б.пр. .