Джон Кларксън: Единствен изход

Това, което бе останало от Печек, се затъркаля с тропот надолу по стълбището. Кръвта шуртеше и се плискаше по стъпала и стени. Оливър се пресегна и сграбчи верижката, закачена върху горното резе на червената врата. Квичащите, задавящи се от лай добермани обезумяха от миризмата на кръв. Оливър дръпна верижката. Вратата се разтвори с трясък и три подивели животни се втурнаха на площадката, хапейки и драскайки се едно друго, докато се бореха за главата на Печек. В този момент изтерзаното тяло тупна сред купчината озверели песове, които окончателно подивяха.

Долната площадка на стълбището завря от яростно ръмжене, късане и хапане. Печек не можеше да види или чуе как песовете го разкъсваха и налитаха на останките му, но Оливър можеше и това утоли гнева му. Мрачната, проблясваща златозъба усмивка се върна на лицето му.

Отвъд океана на друг континент, Джак Девлин стоеше на ръба на веранда, изработена от фино обгорено черешово дърво. Слушаше деликатния звън на люлеещите се от вятъра звънчета и поглъщаше ведрата красота на японската градина пред него. Без да се вглежда в детайлите, очите му улавяха десетките оттенъци на зелено, сияещи от моравата, растенията и старинните бонзаи. Усещаше тучната тъмна почва на градината и здравината на сивкавите скали, акцентирани от флуидната енергия и нежния ромон на обливащата ги вода. Вдишваше хладния вечерен въздух, леко примесен с аромата на пиния.

Градината не просто внушаваше покой. Тя представляваше истински оазис. Рай, скрит далече от изпълнените със смог, задръстени улици на Лос Анджелис. А залязващото слънце озаряваше всичко наоколо с меки златисти отблясъци, сътворявайки мигновение, за което Девлин реши, че едва ли някога ще се повтори.

Девлин беше облечен в същите дрехи, с които бе напуснал Хонолулу преди по-малко от седем часа — широки сиви ленени панталони и памучно поло в бургундско червено. Дрехите му стояха добре. Девлин имаше тяло на трийсетгодишен защитник от професионалната лига. За съжаление, очите му издаваха опита на шестдесетгодишен воин.

Зад него, до ниска масичка от черешово дърво, изработена от същия занаятчия, който бе измайсторил и верандата, седеше Уилям Чоу. Въпреки че домът и градината бяха в японски стил, Чоу не беше чист японец. Той представляваше уникална смесица от няколко източни кръвни линии: индонезийска, китайска и японска. Връзките му с Далечния изток и отвъд него бяха толкова сложни и разклонени, колкото и родословието му. И докато бизнесът му на Изток във все по-голяма степен се пренасяше на Запад, сферата на влияние на Чоу се разрастваше и задълбочаваше.

Уилям Чоу беше собственик на „Пасифик Рим Секюрити“ — една от най-добрите частни агенции в света.

В своя изискан костюм „Армани“, очила с рамка, изработена от корубата на костенурка, и с леко посивялата си катраненочерна коса, Чоу имаше вид на преуспяващ корпоративен изпълнителен директор. Той внимателно преценяваше риска — въпрос, жизненоважен в неговия бизнес. Сега Чоу претегляше опита на Девлин за сметка на неговата уязвимост.

След като прегледа доклада на Девлин за мисията му на Хаваите, Чоу седна и се отпусна, съсредоточавайки се върху цената, която Девлин трябваше да плати за това. За разлика от повечето работодатели, които гледат на своите наемни служители като на бездушни изпълнители, Чоу изпитваше загриженост за Джак Девлин. Той яростно отстояваше етиката на Изтока, според която след като един човек е работил за теб, то той си остава твой наемен служител за цял живот. В съзнанието на Чоу неговият живот и този на Девлин щяха завинаги да останат преплетени.

Чоу бе свидетел на кариерата на Девлин от самото начало и знаеше какво му бе струвала тя. След тази последна задача Чоу бе убеден, че за да оцелее, трябва да се оттегли. Да отдъхне и да си почине. Да излезе в отпуск и да остави зад гърба си. Чоу бе искрено загрижен за Девлин. Но го познаваше достатъчно добре и знаеше, че отдихът му и този път ще се отложи.

Девлин усети как Чоу се изправи зад него и изчака по-възрастният мъж да пристъпи на верандата. За миг двамата останаха рамо до рамо, заслушани в звуците на здрача.

Чоу проговори пръв:

— На Хаваите беше трудно.

Девлин се извърна и погледна своя наставник.

— Да. Оказа се по-трудно, отколкото очаквахме. Отколкото аз очаквах.

Все така потънал в размисъл, Чоу слезе от верандата. Девлин го последва. Знаеше, че изживява някаква вътрешна борба и не искаше да го безпокои, затова пристъпваше тихо след дребния мъж.