Джон Кларксън: Единствен изход

Когато пристъпи в мрачния партер на запуснатата жилищна сграда, доберман пинчерите на Оливър изръмжаха и залаяха яростно. Бяха заключени в малката стая, точно до стълбите, водещи към горните два етажа. Печек чу как драскат по олющената, боядисана в червено врата, която ги делеше от стълбището. Изруга и бързо се затича нагоре по стъпалата, като се надяваше, че зверовете пазачи ще се успокоят, щом се отдалечи. Но това само ги накара да завият страховито и да залаят още по-яростно.

За да превърнат песовете в убийци, Оливър и хората му непрекъснато ги изтезаваха. Държаха ги гладни, биеха ги, блъскаха ги в стената, после ги ритаха в слабините и още преди да са се опомнили се изхрачваха в мордите им… Вършеха всичко, каквото им хрумнеше, за да ги озлобят и ожесточат.

Печек се добра до втория етаж и удари с юмрук по дебелата дървена врата, отделяща помещението от външния свят. Вратата беше толкова яка, че дори ченгетата да се опитаха да нахлуят, щеше да им трябва време, за да я съборят.

Той удари още два пъти и зачака. Щяха да минат поне няколко секунди, докато го огледат през шпионката и дръпнат всички резета.

Пое си дълбоко дъх и изръмжа високо: „Мамка му!“. Нямаше да чака дълго. Дотук се беше справил. Задаваше се големият удар.

Най-сетне вратата се открехна и в очите му плисна ярка флуоресцентна светлина. Сладникава и остра миризма на етер и спирт го блъсна в ноздрите. Той пристъпи напред и премигна срещу светлината. Подаде малката зеленикава платнена торба с пари на пазача, който я пое, без да продума, и затръшна масивната врата зад гърба му.

Художникът хипар, чието желание беше всички из Холанд Парк или Челси да го забелязват, озовал се зад тази врата в Хакни, се сниши, сякаш му се бе дощяло да стане невидим.

Гледката направо го хипнотизира. Шест жени и един мъж, с вид на откачени доктори, с мрежи на косите и хирургически маски на лицата, седяха покрай дълга маса и препичаха, нарязваха, претегляха и пакетираха вкаменени бучки кока. Прахът и твърдите бучки бяха бели на цвят и различни по грамаж. Пламъците на пропановите горелки проблясваха в синьо и жълто. Но единствените цветове, за които Печек си мислеше, бяха нежните пастелни тонове, красящи банкнотите на британските лири.

Колко ли килограми кокаин бяха преминали през това помещение? Колко ли милиони бяха натрупани от тях?

Печек знаеше, че паричните знаци, припечелвани тук, не бяха чистичките и шумолящи банкноти, които той скоро щеше да притежава. Тези копелета — ярдитата, получаваха само изхабени от многократна употреба парични знаци, измъкнати от костеливи пръсти из мръсни улици или подадени във вонящи писоари и обществени кенефи. Не като новичките петдесетачки и стотачки, които самият той скоро щеше да гали. Парите, които те събираха, бяха изпоскани банкноти от по пет-десет фунта, ринати като боклук из цял Лондон, издухани сякаш от огромна прахосмукачка, задвижвана от засмукването на стотици хиляди немощни бели дробове.

Мислите на Печек секнаха, когато един от хората на Оливър му върна платнената торба. Той си позволи да се усмихне. Две кила почти чист кокаин. По дяволите, човече, това му се вика удар! Той се отърси от нервното и болезнено усещане. Работата почти беше приключила. Всичко, което му оставаше, бе да се обърне, да изчака, докато вратата отново се отвори, да се махне от това място и да се дотътри с колата си до своя квартал. До онази чистичка, цивилизована част на Лондон, където щеше да спре в някоя уютна кръчма, да му удари една хубава халба „Мърфис“ и да се поздрави.

Точно в този миг вратата в далечния край на помещението се отвори. Оттам се появи Оливър, следван от Хинтън — човека, когото Печек никак, ама никак не искаше да среща.

Оливър беше набит, мускулест, тъмнокож ямаец. Босът на „лошите пичове“ в Хакни. Сегашният дон, главатарят на най-голямата банда ярдита, действаща в Лондон. Предният му зъб и двата съседни вдясно бяха облечени в злато, но към Печек проблеснаха не зъбите, а очите на този тип. В погледа му се таеше гняв, по-силен и от дрога. За разлика от повечето ярдита, които Печек познаваше, Оливър беше най-неуравновесеният. Той никога не беше го виждал спокоен. Още по-малко сега. Черният дон се насочи право към него, следван от проклетия си ангел на смъртта, Хинтън.

Печек изпита непреодолимо желание да побегне. Внезапен напор в дебелото черво така го прониза, че му се наложи да употреби физическо усилие, за да не се изпусне. На лицето му се изписа пресилено подобие на усмивка. В отговор Оливър се ухили садистично и възкликна: