Джон Кларксън - Единствен изход

Той постави слушалката на телефона и подаде купчината от един инч на Хинтън.

— За теб — изсумтя той.

След това му подаде купчина от четвърт инч.

— И бонуса, мон…

Хинтън пое парите и ги погледна, за да добие някаква представа колко са.

Оливър прекъсна броенето. Не обичаше наемниците му да броят пари пред него, смяташе, че трябва да са доволни от това, което им дава.

— Добре, брато, мож да спреш тва сега. Имаме мноо друга работа.

Хинтън пъхна парите в джоба си и вдигна глава.

— Първо отиваш на Кинг Крос и си отваряш очите за Луис. Виж дали боклуците, дет са мотаят там, нема нещо ’а ни прецакат. Ако е тъй, погрижи се. Немаа оставим ’а мислат, че ш’са ебават с нас. После намираш Лионел. Трева да е при фабриката в Уикс. Той най-после е надушил оная бяла отрепка, с която се занимавахме. Чиста работа. Разбираш кое-що и оправяш проблема. Знаеш кво ’а праиш, нали?

Хинтън кимна и се изправи, готов да напусне. Беше нетърпелив да се заеме със задачите си.

— Още нещо. Мноо важно. Таа нощ имаме среща с югославянина.

Хинтън се намръщи.

— Къде?

— На едно място, дет му викат „Двора“ на Сохо. Улица „Рупърт“. Мисли се за отворен, може би. Или може би е тъп.

— Значи ще се занимаваш с него?

— Разбира се. Той има две неща, които искам.

— Какво?

— Пари и оръжие. Повече, отколкот където и да е в тоз двор, мон. Ма първо трева ’а наредим некои неща. Тъй че та искам там. Десет часа. Свърши си работата и ела там. Вземи Лионел със себе си.

— Очакваш проблеми?

— Винаги очаквам проблеми. Затуй съм още жив. Мож ’а не мога ’а убивам толкоз бързо кат теб, приятел, но винаги съм мона, дет убива пръв.

Оливър си позволи бърза гримаса, неговият вариант на усмивка.

— Айде, движение. Ш’са видим довечера.

Хинтън напусна офиса и се върна в молитвената зала. Едрата жена го очакваше. Тя седеше на очукан дървен стол, скръстила дебелите си ръце. Все още беше намръщена.

Хинтън сгъна едното си коляно и поиска благословията й.

Жрицата прегърна главата му с двете си ръце.

— Вярваш ли в силата на бога?

— Знаеш, че вярвам.

— Или повече вярваш в силата на твоето оръжие и на твоя нож?

— Какво съм направил, че да те оскърбя, Момма?

Тя вдигна поглед към тавана, сякаш можеше да види небето. Навън притъмняваше. От север се задавяше буря. Скоро щеше да завали пороен дъжд. Далечен тътен на гръмотевица достигна до слуха им.

— Пази се, синко. Една буря може да засегне много хора.

След тези думи тя протегна ръце да го благослови. Хинтън се прекръсти и се изправи. Не искаше да обсъжда загадъчното й послание. То си беше нейна работа. Всичко, което му трябваше, бе благословията, която тя му даваше. С нея, и със закрилата на Чанго, той вярваше, че няма да умре. Поне не днес.

Същият тътен в момента, когато Хинтън бе коленичил пред Момма Сиентро, за да получи благословия, отекваше и отвъд Темза, в ушите на едно малко шестгодишно момиченце. То седеше на перваза на прозореца с крака, опрени на леглото, и гледаше нагоре към сивото, заплашително небе. Казваше се Елизабет Печек и чакаше майка й да я заведе в основното училище Ладброук Гроув, намиращо се недалеч от Холанд Парк, в стария й квартал Нотингхил.

За да не се чувства самичка, Елизабет запя. Знаеше наизуст цялата песен, но най̀ й харесваше да си пее само един стих:

Тя извърна отново поглед към буреносното небе и заповтаря стиха от „Априлски дъждове“.

Елизабет беше от тези деца, които карат хората да се спират на улицата и да обсъждат красотата й. Особено по-възрастните жени. Първите им слова, щом видеха Елизабет, бяха:

— Господи, какво хубаво дете!

Сякаш това представляваше някаква прокоба. „Господи — казваха те. И почти винаги добавяха: — Колко е сладка!“, сякаш предричаха тегобата, която един ден хубостта щеше да й наложи.

А тя наистина беше красива. Имаше гъста, копринено черна коса, която обграждаше одухотвореното й личице. Имаше меки, магнетични очи, които изглеждаха огромни, когато ги отвореше широко. Усмивката не слизаше от лицето й. Говореше с онзи бърз, изяждащ края на думите британски акцент, с достатъчно енергия и дързост, която я правеше да изглежда преждевременно развита и по детски чаровна едновременно. Но най-хубавото у нея беше смехът й. Когато се смееше, дори и най-коравосърдечният човек не можеше да не се усмихне. Колкото до Елизабет, тя имаше добро сърце. Беше прекалено малка и невинна, за да усети напъпващата мощ на своята хубост. Поне засега тя си оставаше едно малко дете, което през повечето време се стараеше с цялото си сърце да зарадва мама и татко.