Джон Кларксън - Единствен изход

От друга страна, при бързата обмяна на пари срещу дрога, загубите от арести или изцепки беше минимална. Никой не разтръбяваше търговията. Тя се въртеше почти невидимо. Но с едно завидно постоянство, което осигуряваше бързото натрупване на приходи. Поддържането и осигуряването на цялата тази мрежа изискваше огромни усилия и дисциплина. Цялата тежест падаше върху Оливър, което го правеше твърде безскрупулен и той безмилостно реагираше на всичко, което можеше да смути търговията. Това правеше Хинтън извънредно щастлив, тъй като Оливър изискваше всички конфликтни положения да се решават по възможно най-жестокия начин.

Разширявайки бизнеса си извън карибските квартали към Кингс Крос, Оливър си търсеше белята. Той нахлуваше сред една променлива смесица от безделници, сводници и наркопласьори, които винаги досега бяха действали на територията на Кингс Крос в условията на свободна конкуренция, където всеки вид търговия се договаряше и всеки спор се решаваше с помощта на пари и мускули.

Оливър не беше поискал ничие разрешение. Движеше сам едноличните си операции, като открито предизвикателство към всички останали. И беше готов да воюва, да изнудва и да убива, ако се наложеше, докато правото му да продава дрога и жени престанеше да бъде оспорвано. Оливър очакваше неприятности. Най-вероятно те щяха да започнат от самата улица. Хинтън се надяваше на това.

След като провери как стоят нещата при Леон и Пъджи, Хинтън обиколи квартала. Всеки път започваше обиколката си от входа на покрития базар. Най-напред заставаше на улицата, така че всеки да може добре да го види. После започваше бавно да се движи, с деветмилиметровия си пистолет в кобура на кръста, с куршум в цевта и вдигнат предпазител. На дясната ръка беше стилетът му, пъхнат през каишката на часовника под ръкава му, като острието на ножа леко докосваше дланта му.

Лицето на Хинтън плашеше повечето хора, дори и да не знаеха колко опасно въоръжен бе той. Очите му бяха заканително присвити. Високите му скули и пъпчивата кожа предизвикваха отвращение и лоши предчувствия. Както и войнствено изправената му стойка. Хинтън не го беше еня как точно се бе облякъл, но каквото и да носеше на тялото си, той винаги изглеждаше, сякаш се кани да ходи на погребение. И за разлика от повечето ярдита, които обичаха да се кичат с куп златни бижута, единственото украшение на Хинтън бе колието от малки червени и бели мъниста, цветовете на неговото божество закрилник.

След като кривна зад първия ъгъл, Хинтън огледа карето. Видя колите, безделника, приклекнал до една врата, момичето в края на пресечката, счупените празни прозорци, сметта около канавката. Не му убягваше нищо, най-вече онова, което се движеше.

Хинтън, разбира се, не беше с всичкия си. Въобразяваше си, че е оръдие на възмездието. Само след няколко минути той вече се бе задъхал и очите му блестяха яростно. Хинтън неистово желаеше някой да се опита да го нарани. Очакваше около него да избухне насилие така, че да може да изстреля куршум по всеки, който би се опитал да го нападне. А ако нападателите бяха в обсега му, щеше да ги мушка и коли. Хинтън искаше да види как неговите богове го закрилят в неговата омраза. Нека враговете му се появят, молеше се той, за да може да извади оръжието си и да тръгне право срещу тях и да стреля, докато ги избие до крак. Хинтън наистина вярваше, че е безсмъртен и не го лови куршум, освен ако неговият бог не пожелае да бъде сразен. А ако богът, който вече го беше спасил от ада, пожелаеше неговия живот, то той можеше да го вземе.

Единственото, което тревожеше Хинтън, бе опасността да не изпадне в някое от състоянията си на тъмна ярост, която щеше да го накара да загуби разсъдък. Буквално да се изгуби сред червеникавата мъгла на яростта. А Хинтън беше достатъчно умен, за да осъзнава тази опасност. Той беше достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че живее на ръба. Това състояние обаче го привличаше неудържимо. То беше източникът на неговата сила. Хинтън започваше дори да изпитва удоволствие от играта да види колко дълго може да издържи, преди напълно да обезумее.

Нищо не се случи и при третата обиколка. Хинтън се върна до изходната си точка на входа на безистена. Усети сладникаво-киселия привкус от прилива на адреналин. Но и този път не последва убийство. Нямаше кръв, която да принесе в дар. Нямаше плът, която да пори, нито дивашки победоносни възгласи.

Хинтън още веднъж погледна как вървят нещата на Леон и Пъджи. Двамата гадняри се държаха на дистанция от Хинтън. Не искаха да се приближават прекалено до него, нито да кажат нещо, което можеше да го ядоса. Хинтън се отдалечи, преглъщайки възкиселия вкус в устата си. Не беше удовлетворен. Почти като наркоман, не получил своята дажба. Спря едно такси и се отправи към склада на Оливър в Хакни Уикс. Усети глад. Щеше да вечеря с Лионел. Лютива, пикантна ямайска храна. Може би с повечко къри. И студена бира. След това щеше да се заеме със следващата си задача. Изведнъж Хинтън се усмихна. Поне тя щеше да го задоволи. Той беше сигурен в това. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време до срещата му с Оливър в шест. И ако имаше късмет, щеше да си устрои един малък кървав празник.