Джон Кларксън - Единствен изход

Веднага щом се изми и прибра униформата си в личния гардероб, той се запъти към заведението. Смяташе да я покани, след като плати сметката си. Щеше да я изчака, след като приключи с клиентите. Пристигна, изпълнен с решимост.

Нея я нямаше.

Собственикът, шкембест грък на име Константин, обслужваше бара. Той каза на Девлин, че Ани си е взела няколко дни почивка. Нарече я Ани, а не Ан. Вместо да се храни на маса, Девлин изяде порцията си на бара и пи повече от обичайното.

Разбра, че тя ще се върне на работа в понеделник. Това означаваше, че през останалата част от седмицата и през целия уикенд нямаше да я види. Той приключи с вечерята си, решен да си го избие от ума. Но когато тръгна по Лексингтън към спирката на метрото, установи, че не може да се отърси от разочарованието си. И тогава се разсърди на себе си, че си бе позволил да придаде такава важност на последното си завоевание.

До понеделник той бе изгубил всякакво търпение, обезумял от очакване.

Влезе в ресторанта с вдървена стойка. Тя веднага го забеляза и се приближи.

— Маса до прозореца?

— Не, този път не.

— Не? Къде искате да вечеряте?

— Не искам да вечерям. Искам само да знам дали можем да излезем заедно една вечер. Кога ще ви бъде удобно?

— О!

Това не беше отговор. Изненадата й беше пълна. Девлин се почувства неловко. Но тогава тя го спаси.

— Ами добре.

Този път отговорът й прозвуча заинтересовано. Девлин й отвърна с усмивка. Вече знаеше, че всичко ще се нареди чудесно.

— Съжалявам. Може би не го очаквахте, но бихте ли приела? Какво ще кажете за петък?

— Този петък?

— Да. Така добре ли е?

Не можеше да свали поглед от нея, докато не чу отговора. Тя направи усилие да каже „да“ и го постигна. Дори го каза с усмивка:

— Да. Добре. Този петък.

Даде му телефона и адреса си. Тази информация представляваше огромна награда за него. Сега той знаеше къде живее тя. Знаеше телефонния й номер. Можеше да се свърже с нея или да я види по всяко време, когато пожелае.

Докато лежеше в леглото си в хотел „Дрейкът“, след толкова години, Девлин не само си спомняше опиянението от онази първа вечер, той все още усещаше въздействието й — то се бе запечатало в съзнанието му. Беше толкова възбуден, че трябваше да се въздържа да не удря въодушевено с юмрук в дланта си, докато вървеше по Лексингтън.

Беше поканил на среща най-красивото момиче в града и дори нямаше никакво значение дали наистина щяха да излязат или какво щяха да правят заедно. Но той беше достатъчно свободен, за да има време да мисли за всичко това малко по-късно. Можеше да напусне полицията, защото тя вонеше. Беше поканил най-красивото момиче в града на вечеря. Щом бе успял да го направи, нищо друго нямаше значение.

Романтичната им връзка се задълбочи. Той я водеше в „Клостърс“, на Сити Айлънд и на стадиона „Ший“. Тя му показваше „Пульос“, Музея на модерното изкуство и „Блумингдейл“. Той я отвеждаше в жилището си в Уест Вилидж, за да се любят, тя го водеше на вечеря в Бруклин. Беше родена в Ню Йорк, в италианско семейство. Той пък беше нюйоркчанин от ирландски произход. Двамата опознаха всяко кътче в града, споделяйки най-съкровените си впечатления.

Имаше толкова много неща, които да си покажат един на друг за първи път. Той я заведе на първата в живота й игра на „кникс“ в „Градината“. Тя пък на първата в живота му опера в Центъра „Линкълн“.

Той й кавалерстваше до „Чъмлис“ във Вилидж, тя пък му показа ведрата аура около фонтана Бетезда призори.

Дълго време магията на тяхната връзка бе толкова чиста, че навсякъде, където попадаха, сякаш озаряваха с появата си всичко наоколо. Хората им се усмихваха. Високият, тъмнокос и снажен ирландец и поразително красивата италианка. Заедно, двамата тънеха в лъчезарност.

Но сега Девлин се постара да прогони спомените за по-подходящ момент, облегна се, седнал в леглото, и взе хотелския телефон.

Набра телефонния номер на Ани, който помнеше наизуст. Този път тя му отговори след третия сигнал. Изненада се, когато чу гласа й.

Размениха само по няколко реплики, сякаш и на двамата им се искаше да прекратят разговора, за да стаят емоциите си. Тя му каза адреса си. Беше в една част на Лондон, за която не бе чувал. Отвъд моста Тауър, на Южния бряг на Темза, улица Гейнсфорд. Девлин имаше смътна представа къде се намира това. Тя му каза, че ще е по-добре да я посети към осем часа, когато дъщеря й Елизабет щеше да е заспала.

Девлин затвори телефона и се опита да си представи Ани Турино с дъщеря.