Джон Кларксън - Единствен изход

Помисли си дали да не се обади в участъка да каже, че има главоболие, за да остане на разположение на Зенко, но реши, че не желае да пропусне да види физиономията на Уолдрън, когато до него стигне вестта за смъртта на главната му свидетелка.

Ако ги бяха спипали миналата нощ, инцидентът щеше да бъде отразен в сутрешния бюлетин. Рейли реши да отиде на работа навреме.

Дванадесет часа преди това, докато даваше газ с разнебитеното БМВ, далеч от сцената на кръвопролитието, Оливър кипеше от гняв. Каза си, че повече няма да чака и ще пречука Мислович. Каквато и игра да му играеше тоя шибаняк, край! По дяволите югославяните, нищо че смяташе да ги използва, за да разшири бизнеса си. Каза си, че засега си има достатъчно широко поле за дейност. Ша земе мангизите на югославянина, ша пречука копелето и ша шитка коката на редовните си клиенти. Тази голяма пратка щеше да му стигне за доста дълго време.

Но къде, по дяволите, беше побърканият Хинтън? Беше се върнал да пречука жената и нейния телохранител. Сбъркан шибаняк. Тръгнал като пес след онази разгонена кучка. Хитро, обаче. Що да си губи времето да гърми по онова яко копеле? Работата беше да пречука американеца и жената. Оливър беше сигурен, че Хинтън е успял. Надяваше се да се добере някак си до склада, защото щеше да му трябва да се справят с Мислович.

Той си помисли със задоволство, че с убийството на Мислович целият бизнес щеше да приключи на чисто. А десетте автомата, заедно със стоте хиляди лири за десетте кила, щяха да бъдат добра цена за всичките неприятности напоследък.

Той подкара раздрънканото БМВ на север към магистралата, водеща обратно към Лондон. В далечината все още свиреха сирени. Оливър се засмя и си каза, че тез провинциални ченгета нига не са виждали таквиз говна и нига не ша видат.

Опита се да преброи мъртвите. Мамка му, помисли си, всички ги изпозастреляха там, освен него и Хинтън. Плюс оня големия. Де да можеше да има един такъв при себе си. Тоя си го биваше.

Междувременно моторът на БМВ-то започна да се дави. От радиатора задимя пара. Колата бе прегряла. А на всичкото отгоре, Оливър не беше сигурен къде се намира.

Май първото, което трябваше да направи, бе да се отърве от потрошеното БМВ и да намери друга кола.

В предградията на Кеймбридж той спря срещу един магазин за вестници и малка бакалия, и изключи двигателя на немощното БМВ.

След пет минути се появи някакъв мъж, паркира роувъра си последен модел пред бакалията и влезе. Беше човек на средна възраст, оплешивяващ, с леко коремче. Беше облечен в панталони цвят каки и с грейка. Професор по физика в местния университет.

Оливър рязко отвори вратата на БМВ-то, прегъна с усилие раненото си бедро и седна на задната седалка на роувъра. Веднага щом влезе, прилегна. Загледа се през задното стъкло и се опита да види някакви звезди в черната нощ. Лявата му страна гореше от сачмите на пушката. Беше изтощен след убийственото сражение и бягството. За миг просто му се дощя да заспи. Седалката беше много удобна. Притокът на адреналин от горещата битка беше секнал.

Тъкмо когато щеше да откърти, мъжът се върна с малък плик хранителни продукти. Звукът на отварящата се врата изненада Оливър и той за малко да натисне спусъка на своя МАК-10. Прецени, че са му останали пет или шест патрона в тридесетпатронния пълнител.

Собственикът на колата постави плика на седалката до него, запали двигателя и потегли.

Оливър изчака, докато спре на един светофар, изправи се и опря дулото на МАК-а под дясното ухо на мъжа.

Мъжът се сепна, обърна се и изруга:

— По дяволите!

— Не мърдай, че шта гръмна. Карай към магистралата, дет отива за Лондон. Прави, квот ти казвам, и няма да пострадаш. Трябва само да стигна до магистралата.

— За какво ми говорите?

Оливър нямаше настроение да се повтаря. Или да му задават въпроси с гневен тон. Той удари с цевта на МАК-а мъжа и се изплю в лицето му.

— Не ма ядосвай, стар мон! — изръмжа той. — Тръгвай или ша та гръмна.

Чувството на гняв и пренебрежение у мъжа изведнъж изчезнаха. Този път не ставаше дума за някаква шегичка на негов студент от университета. Той изгуби контрол над пикочния си мехур и се подмокри хубаво, а урината се просмука в седалката.

Успя някак си да насочи роувъра към магистралата, но беше толкова изплашен, че загуби дар слово. Оливър не каза нищо повече, но задържа дулото на автоматичното оръжие опряно в тила на мъжа. Дулото беше все още неприятно горещо.

Оливър следеше пътя, докато се ориентира. Районът, през който се движеха, му беше познат. След като се увери, че се бяха насочили към магистралата, която щеше да го отведе до Лондон, той се заоглежда за подходящо място, където да се отърве от водача.