Джон Кларксън - Единствен изход

Оливър погледна часовника си. Щеше да се върне преди зазоряване. Достатъчно време да си подреди нещата, Момма Сиентро да му оправи крака, да намери Хинтън и може би дори да подремне малко. Когато Мислович се появеше да си купи дрогата, това щеше да бъде последният бизнес в живота му.

Рейли влезе в участъка малко след девет. Уолдрън седеше в своя импровизиран кабинет. Началник-група Фентън още не беше се появил. Всичко изглеждаше нормално. Прекалено нормално. Очевидно тук още не беше пристигнала новината, че свидетелите на Уолдрън са мъртви. Преди да успее да се зачуди защо, Уолдрън излезе в общото помещение на отдела и тръгна право към него. Главата на Рейли още го болеше от махмурлука и той имаше нужда от сън. Когато видя Уолдрън, му се дощя да се бе обадил, че му е зле.

— Рейли, ела с мен.

Това копеле с неговия началнически тон дори не му каза „добрутро“, помисли си Рейли.

— Да, сър. Какво ще правим?

— Мисля, че попаднахме на скривалището на Девлин. Да тръгваме.

Рейли премигна от изненада. Какво, по дяволите, ставаше пък сега?

Уолдрън беше осигурил бяла, необозначена полицейска кола на паркинга зад участъка. Най-обикновен форд ескорт. Подкараха мълчаливо към хотел „Дрейкът“, паркираха необозначения седан и поставиха на контролното табло бележка „Служебно. Полиция“.

Уолдрън си постави значката и се легитимира пред управителя на хотела, седнал на рецепцията:

— Полиция. Идваме по служба. Моля, посочете къде се намира стая 12.

— Очакват ли ви, сър?

— Да. Няма нужда да звъните.

Управителят им обясни и Уолдрън поведе Рейли нагоре, по разни стълбища, към стаята на Девлин.

Най-сетне Рейли се осмели да попита:

— Какво става?

Уолдрън му отвърна лаконично:

— Ще видиш. Само бъди нащрек и прави каквото ти кажа.

Рейли разбираше, че не може да направи нищо друго, освен да го следва. Каквото и да станеше, той беше сигурен, че ще приключи преди часа на срещата му със Зенко. Той погледна към часовника си. Беше точно 9:57.

Когато стигнаха до вратата на стаята, Уолдрън почука веднъж и влезе. Беше запомнил, че трябва да влезе пръв.

Озоваха се в малко антре, водещо към стаята. Уолдрън прекрачи засводения праг. Рейли го последва. Когато Уолдрън пристъпи в дневната, той забеляза с периферното си зрение, че Девлин е застанал встрани от прага с гръб, опрян в стената.

Когато Рейли направи две крачки навътре в стаята, Девлин се напрегна и замахна с един автомобилен лост право в пищялите на мършавото ченге.

Болката беше толкова внезапна и мъчителна, че писъкът на Рейли прозвуча като патешки грак. Краката му бяха подкосени. Той залитна напред и се стовари върху застлания с килим под.

Веднага щом рухна, Девлин се озова върху него. Той сграбчи Рейли за яката на евтиния му син блейзър, повдигна го и го запокити в едно кресло до стената.

Уолдрън остана на мястото си, без да помръдва, зашеметен за миг от жестокостта на Девлин.

Щом Рейли се озова на креслото, Девлин приклещи лоста напряко през гърлото му и притисна назад, докато главата на Рейли не се опря в стената и той започна да се бори за въздух.

Американецът заговори през рамо на Уолдрън, без да сваля поглед от Рейли.

— Извади всичко от джобовете му.

Уолдрън се подчини и бързо се приближи.

Рейли отчаяно посягаше към притискащата гърлото му шина. Уолдрън измъкна портфейла на Рейли, значката, ключове, цигари, пари и увенчана с оловен накрайник къса палка от десния му заден джоб.

— Пребъркай го — изръмжа Девлин.

Уолдрън опипа нагоре-надолу краката и тялото на Рейли, за да провери за друго оръжие и Девлин най-после дръпна желязото от гърлото му. Рейли залитна напред и понечи да повърне и да всмуче въздух през смазания си гръклян.

Девлин опря върха на желязото в основата на ноздрите на Рейли и внимателно избута главата му назад, докато ченгето не го погледна в лицето.

Надвеси се над него и заговори кротко, на педя от лицето на Рейли.

— Свърши се, отрепка такава. Ти повече не си ченге.

Рейли изгъгна предизвикателно:

— Върви по дяволите, мръсно копеле!

Девлин дръпна желязото, удари отново Рейли през пищялите и притисна пръта пак през гърлото му, изтръгвайки стонове на болка и гняв. Той дръпна лоста тъкмо преди мозъка на Рейли да потъне в мрак и отново избута главата му назад с върха на желязото, забоден в ноздрите.

— Окей. Започваме отначало. Няма да се обаждаш, докато не ти кажа. Няма да произнасяш и една шибана дума. Всичко каквото можа, го направи. Повече няма да доносничиш на убийци, Рейли. Избрал си лошата страна. Сега ще си плащаш за това и за всичко останало, което си сторил.