Джон Кларксън - Единствен изход

Мислович се изправи и закрачи напред-назад из стаята. Беше облечен само по чорапи, шорти с кантове и старомоден потник.

— Зенко, слушай ме сега. Имаме да свършим много работа.

— Окей.

— Това ченге, дето го използваш. Той е изгорял.

— Сигурен ли си?

— Ако още не е, скоро ще изгори. Сега те ще намерят кой ни е бил ухо. Трябва да бъде отстранен. Но можем да го използваме още веднъж, преди да се отървем от него.

— Как?

— Трябва да изтеглим пари за покупката довечера. А ни трябват и малко пари, за да укротим тази жена. Ще използваме ченгето. Допълнителните мерки за сигурност в банката ще ни помогнат. И ще го използваме да я подмами за парите, които иска. Това, че ще ги получи от едно ченге, ще я накара да се почувства по-сигурна. Появява се и тогава убиваме и двамата. Можеш ли да се свържеш с него?

— Да, мисля, че мога.

— Добре. Свържи се по телефона с твоите хора. Разбери къде е той и му се обади. Кажи му, че ще го чакаме при банката. Кажи му, че ни трябва за тегленето и предаването на едни пари. Ще му платим уж за услугите от тях. Предупреди го още, че ще ни трябва и за друга работа.

— По кое време?

— По обяд.

— Окей. Друго?

— Прати ли Джейк да огледа склада на ярдитата?

— Да. Ще се върне с информацията днес следобед.

— Добре. Чудесно. Хайде, да тръгваме. Трябва да се облека. Намери твоето ченге и да е на линия.

Сержант Патрик Рейли също седеше по долни дрехи до маса, залепена до стената на малка кухня. Беше си у дома, в Баркинг, в мизерния си едностаен апартамент, забит в една редица неприветливи, небоядисани къщи на мрачна улица. Точно там, където се полагаше на Патрик Рейли.

Той пушеше първата си цигара без филтър за деня и отпиваше от чаша слабо, подсладено кафе, което беше престояло прекалено дълго в автоматичната кафеварка.

Кафето имаше отвратителен вкус, но жена му отказваше да го прави по друг начин. То представляваше единственият лукс в техния горчив живот. Тя можеше да се излежава в леглото и да знае, че има поне едно нещо, което можеше да стане, без тя да го направи сама. Рейли се бе сдобил с кафеварката от едно десетгодишно момче от Карибите, което ги продаваше на Електрик авеню в Брикстън. Не беше платил за нея, като в замяна на това не бе арестувал момчето за търговия с крадени стоки. Кафеварката завърши пътя си като подарък за госпожа Рейли, а тя не желаеше да се отказва от каквито и да е придобивки, които Рейли можеше да й предложи.

Нито цигарата, нито кафето помогнаха на Рейли да преодолее ужасния си махмурлук. Беше обиколил кръчмите, които посещаваше често, като се правеше на голяма работа, черпейки тайфа алкохолизирани познати. Бяха му останали осемдесет и седем фунта от двестате, която Зенко му беше напъхал в джоба.

Тютюнджийската кашлица разтърси мършавата му гръд и устата му се изпълни с жълтеникава храчка. Тъкмо когато се изправи, за да се изхрачи в кухненската мивка, телефонът иззвъня.

Продължи да звъни, докато Рейли изплюваше храчката. Той не се постара да я отмие, преди да сграбчи дрънчащия телефон. Не можеше да си отмести погледа от гадостта в умивалника, и не можеше да спре досадното звънене, без да отговори.

— Да.

— Рейли, Зенко е.

— Как си се добрал до този номер?

— От твоя приятел в съда.

— Той не трябваше да ви го дава.

— Защо не? Сега работим заедно, нали така?

— Това аз го решавам.

— Окей, искаш ли днес да ти платим за информацията и да изкараш още?

— Първо ми кажи погрижихте ли се за нашия приятел?

— Да. До този момент случаят трябва да е приключил.

— Добре. Добре.

— Сега обаче имаме друга работа. Включваш ли се? Искаш ли да работиш с нас?

— Какво трябва да направя?

— Просто да си ченге. Да ни осигуриш малко безопасност.

— И по-точно какво трябва да направя?

— Ще изтеглим и доставим едни пари.

— Кога?

— По обяд. Банка „Барклис“. Мургейт стрийт.

Рейли дръпна от фаса и се замисли. Повече от половината пари, които му бяха дали снощи, вече бяха изчезнали. Изпитваше силно желание да ги възстанови бързо и този път нямаше да ги харчи за ирландско уиски и бира за разни приятели, които дори не бяха в състояние да му върнат жеста.

— Добре. Ако не ме вържат с нещо в службата, ще бъда там.

— Отложи си обяда. Ще ни отнеме не повече от час.

— За каква сума говорим?

— Не се притеснявай. Ще останеш доволен. Окей?

— Е, добре тогава.

Зенко затвори телефона, преди Рейли да си е измислил някакви извинения.

Навъсеното ченге се извърна към мивката и се опита да отмие храчката. Беше се залепила за порцелана. Насочи водната струя върху нея с ръката си, фасът му се намокри и той изруга. Накрая избута лепкавата флегма с вмирисания си на никотин пръст. Не искаше благоверната да му крещи, когато влезе в кухнята.