Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин шофираше, без да промълви и дума. Никой от двамата не проговори за Бен.

Веднага щом излязоха на пътя, Девлин каза на Ани, че ще ги вкара в болница. Скоро след това той спря на една отбивка и проведе няколко телефонни разговора. Когато пристигнаха в „Чартър“, една медицинска сестра вече бе готова да ги посрещне. Тя се обади на дежурния детски психиатър, лекарка, която говореше с мек немски акцент. Беше спретната жена, малко над петдесетте, с късо подрязана кафява коса.

Тя прегледа Елизабет внимателно и я прие в отделението. Ани бе прегледана от един млад доктор, който почисти и обработи раните й от ножа, които не се оказаха сериозни. Девлин дори не влезе в клиниката. Ани бе прекалено изтощена, за да му се противопоставя или да му задава въпроси. Тя се остави на персонала. Когато я отведоха в стаята на Елизабет, детето вече бе заспало в чисто бяло легло.

Ани седна до нея в едно широко, покрито със зелена тъкан кресло с висока облегалка. Някой загърна Ани с одеяло и за миг тя забрави кошмара.

В един момент, някъде в ранните часове преди зазоряване, Ани се събуди и видя някаква жена да седи до нея в стаята. Беше с прибрана на кок коса, облечена в тъмен панталон и семпла бяла блуза. На кръста на жената имаше калъф с удебелена палка и уоки-токи.

Непознатата се представи:

— Аз съм от охраняващия екип, който ще пази детето. Подчиняваме се на заповедите на господин Девлин. Той специално ме помоли да ви предам, че е добре, и че няма за какво да се тревожите.

Повече обяснения не последваха. Жената наблегна на това, че Ани трябва да остане в болницата до следващи указания.

Ани отново потъна в дрямка, докато звънящият телефон не наруши тишината, царяща в стаята.

Тя погледна как жената от охраната веднага се отзова и след няколко реплики подаде телефона на Ани.

— Обажда се господин Девлин.

Ани се помъчи да се отърси от дрямката, докато поемаше слушалката.

— Ало?

— Ани, аз съм, Джак. Добре ли си?

— Да.

— Радвам се. Сега искам да слезеш долу и да ме чакаш на входа. Просто ме изчакай във фоайето. Като ме видиш, че спирам, влизаш в колата. Ще бъда при теб след петнадесет минути. Тоест в осем часа. Трябваш ми. Ще можеш ли?

Ани нямаше време да помисли.

— Да — отговори тя.

— Идвам. След петнадесет минути.

Девлин прекъсна линията. Първото, което Ани си помисли, бе, че няма да е зле бързо да отиде до банята. Тя изплакна лицето си с вода и си пое дълбоко въздух. Шокът от изминалата нощ, страхът и безсънието й тежаха, но тя се помъчи да се стегне.

Точно в осем часа Девлин пристигна пред клиниката в същата кола, която беше взел от гаража на селската къща, старо синьо волво седан.

Три каменни стъпала, оградени с големи саксии с растения под зелената тента, водеха към остъклените врати на входа на клиниката. Девлин свали страничното стъкло така, че Ани да може да го види. Тя стоеше при вратата и веднага го забеляза. Бързо се пъхна в колата и Девлин подкара, без да я поглежда или да я заговаря.

Ани забеляза, че беше започнал да действа по начин, различен от досегашния. Беше по-напрегнат. Липсваха маловажните реплики, разсеяността, излишните движения.

Девлин подкара през тихия квартал Челси, намери някакво празно пространство до малка градинка и спря колата до бордюра. Изключи мотора и се обърна към Ани. Отвори бял хартиен плик и извади две чашки кафе. Подаде й едната и каза:

— Трябва да поговорим.

Ани направи гримаса, докато разкъсваше пликчето с кафето.

— Боже мой, звучи като „Приготви се, щото лошо ти се пише, момиче“.

— Да. Приготви се.

— Какво има, Джак? Сега пък какво?

— Сега ще изтупаме всичкия боклук, Ани. Въпрос на живот и смърт. Имам нужда от помощта ти. Трябва да знам истината. Иначе няма да се справим. Силните карти, с които можем да играем в тази игра, са много малко.

Ани изгълта горещото кафе, вдишвайки аромата му. Веднага усети как кофеинът прочиства главата й и я изпълва с енергия. Тя отмахна с ръка косата от лицето си, облегна се на вратата на колата, за да застане с лице към Девлин и го погледна в очите.

— Е, предполагам, че наистина му е време. През по-голямата част от времето бях обезумяла от страх, но ролята на изплашена девица никога не ми е харесвала особено. И какво си разбрал ти досега?

— Преди всичко, че Иван Мислович е твой чичо, а не на съпруга ти. Това, разбира се, води до серия от предположения. Не искам да боравя с предположения.

— Как го разбра? Искам да кажа, че не си се досетил просто така, нали?