— Какво има?
— Току-що разбрах, че всъщност нямам какво да правя.
— Тогава му удари един сън. Ще ти е от полза.
Девлин понечи да тръгне, но Уолдрън го спря с думите:
— Ти наистина ли щеше да ме застреляш, ако не бях отговорил на въпросите ти?
Девлин му отвърна през рамо:
— И не забравяй какво ти казах, гледай да влезеш пръв.
Клиниката „Чартър“ изобщо не приличаше на психиатрична клиника, в което всъщност се състоеше номерът. Дори постоянният жител на Лондон можеше да мине по луксозния булевард Кинг Роуд, да заобиколи по Раднор Уолк и изобщо да не я забележи. Клиниката, със своята неизмазана бетонна основа на лицевата фасада, надстроена с два етажа със спретнати кафяви тухли, по-скоро приличаше на невзрачна жилищна кооперация. Но всъщност тя представляваше световноизвестен център, в който се лекуваха от широк кръг психични проблеми и пристрастяване към стимуланти и дрога представители на обществения елит.
Девлин я беше избрал, защото мерките за сигурност тук бяха строги, персоналът беше достатъчно компетентен да се справи с психичните травми, които Ани и Елизабет бяха преживели, и при това беше на близко разстояние пеша от „Дрейкът“.
Ани седеше до леглото на Елизабет. Детето беше потънало в дълбок и благодатен сън, предизвикан от подходящото за нейното тегло и възраст количество транквилант.
Ани беше отказала каквито и да е медикаменти. Тя си бе позволила да подремне малко в креслото си, но знаеше, че моментът не беше подходящ да я омаломощават с дрога. Дори с безвредна дрога. Животът й беше на ръба, както и животът на Елизабет. Ужасната нощ в тресавището я бе направила твърда като стомана. Тя не знаеше какво точно трябва да предприемат първо, но беше твърдо решена да не бяга от хората, които стреляха по нея, а да им даде отпор по някакъв начин.
Въпреки това беше трудно да не се наслади на тишината и покоя, царящи в клиниката. Тя приличаше на защитен оазис, толкова далече от тъмното блато, където се бе наложило да чакат завръщането на Девлин. В един миг те бяха на път към селската къща, а в следващия навсякъде около тях бе оплискано с кръв и тя се бе стаила в студената и лепкава тиня, стиснала пистолет, насочен към омаломощеното тяло на онзи звяр, изпаднал в безсъзнание. Хинтън се бе превърнал за нея в самия дявол, дявол, който се появяваше навсякъде, по всяко време, готов да й пререже гърлото. Беше й коствало огромно усилие да не изпразни пистолета в прокълнатата му плът. Но Девлин й бе заповядал да не го прави, освен в краен случай, и тя бе длъжна да изпълни заповедта му. Беше започнала да трепери толкова силно сред студения нощен въздух, върху влажната мочурлива почва, че се изплаши да не би неволно да натисне спусъка. А след това я бе обзело съжаление, че трепери толкова много и не може да прецени със сигурност дали демонът мърда.
За малко да загуби съзнание, но две неща я бяха спасили. Елизабет здраво се бе вкопчила в нея. Добре че Девлин се появи отново. Той се бе върнал до къщата, тичайки през ливадите. Беше си сменил разкъсаната от ножа на Хинтън риза, бе взел чисти дрехи за Ани и Елизабет, и бе изкарал старото волво, паркирано в гаража на къщата. След това се бе върнал до мястото, където ги бе оставил в блатото, и ги бе отвел в колата.
Беше ги настанил на задната седалка и ги бе завил с одеяло, което бе взел от едно от леглата. Полицейските сирени виеха около тях и Ани имаше чувството, че някъде, не много далече от тях, те се стичат към един и същ район. Но засега, седнала в топлата кола, увита във вълненото одеяло, Ани се чувстваше невидима, скрита и напълно отделена от това, което ставаше на не повече от километър разстояние на пътя. Чувстваше се отделена от досегашния си живот, от мъртвия си съпруг, от семейството си. Единствената привързаност, която изпитваше, беше към Елизабет.
Девлин беше изчезнал още веднъж в блатото. Беше намерил Хинтън, беше го вдигнал на рамо и го бе донесъл до задницата на колата.
Беше го напъхал в багажника под погледа на Ани от задната седалка. Тя не знаеше дали нейният екзекутор е мъртъв или жив, но искрено се надяваше да е мъртъв.
Девлин бе седнал зад волана и едва тогава Ани му бе върнала оръжието и бе склопила очи.
Девлин бързо напусна района, без да включва фаровете, докато не излязоха на главния път, водещ към магистралата, която щеше да ги отведе към Лондон. Минаха покрай две полицейски коли, летящи към мястото на престрелката, но никой не ги спря.
Читать дальше