Джон Кларксън - Единствен изход

Погледна Девлин и отвърна тихо:

— Да. Страхувам се, че си прав.

Девлин кимна. Това „страхувам се“ в устата на главния инспектор можеше да бъде просто начин на изразяване, но Девлин можа да долови, че всъщност Уолдрън изпитва нетипичен за него страх.

— Ще го направя както казваш, Девлин. Доколкото мога. Но аз не съм като теб. И ако не успея, ще се оттегля.

— Добре.

— Сега ще си прибереш ли вече пистолета?

Девлин затъкна „Глок“-а на десния си хълбок. Уолдрън му беше необходим здрав и деен. Нещата се бяха променили.

— Можеш ли да разбереш кой ги е отвел при нас?

— Ще се опитам. Не знам.

— Не, ти подозираш някого. Недей да ми говориш глупости, Уолдрън. Ти си добро ченге. Това е твоят град. Не можеш да ми кажеш, че ще оставиш този мръсник, който го е направил, просто ей така да се измъкне.

Уолдрън погледна Девлин, но не отговори.

— Ще го оставиш ли, Уолдрън? Ще го оставиш ли?

И тогава твърдостта, стаена дълбоко в този застаряващ полицай, започна да се надига.

Гласът на Уолдрън беше мек, но в него вече се долавяше безкомпромисност.

— Разбира се, че няма да го оставя да се измъкне. Мисля, че този, който ни е предал, е от най-омразните отрепки на човешкия род и от доста отдавна си казвам, че трябва да внимавам с него. Това обаче е последното му предателство.

— Тогава да се залавяме за работа.

— Добре. Но мисля най-напред да ти предложа да си вземеш душ и да си смениш дрехите. Аз също малко трябва да се приведа в ред. Имам тук някои неща, които ще са ти по мярка. Горе-долу. Всъщност, дрехи на по-големия ми брат.

— Няма ли да се сърди, ако ми ги дадеш?

— Не. Той почина миналата година.

— О, съжалявам.

— Няма защо. Катастрофа с мотоциклет. Брат ми беше малко разсеян човек.

— Е, все едно съжалявам. Някои други членове на фамилията има ли наоколо?

— Искаш да кажеш жена и деца?

— Не си ли женен?

— Разведен съм. От три години. Тя живее наблизо. В Уембли. На около пет преки оттук. Исках да съм по-наблизо до дъщерите си.

— Добра идея.

— Да, така е много по-добре.

Уолдрън се опита да прогони от съзнанието си всички неприятни мисли за загиналия си брат, за проваления си брак и за убийците. Девлин го наблюдаваше как излиза от мрачното настроение и придобива делови тон.

— Измий се — нареди му Уолдрън през рамо. — Аз ще завъртя няколко телефона. После ще те заведа на едно място, където да те позашият.

Докато Девлин се къпеше, Уолдрън направи кафе и затопли два големи кроасана с боровинки. След малко американецът излезе от банята с кърпа, увита около кръста. Беше хвърлил окървавените си дрехи, включително и пропитото си с кръв бельо в пластмасовата торба за боклук, която Уолдрън му бе дал, преди да влезе в банята. На леглото на Уолдрън намери чисти дрехи — чифт панталони от рипсено кадифе и риза от фин док, но без бельо.

Девлин навлече панталоните. Бяха му малко къси, но иначе му стояха добре, както и ризата.

Ароматът на затоплените в микровълновата печка кроасани накара стомаха на Девлин да изкъркори. Уолдрън ги извади от печката и сипа кафе.

Девлин се приближи до барплота, който отделяше кухненския бокс от останалата част на стаята. Отхапа от кроасана и преглътна хапката с глътка черно кафе.

— Имам яке, което също можеш да облечеш — каза Уолдрън.

— Добре. Благодаря. Мислех, че ще направиш чай.

— Не обичам чай. Предпочитам кафе.

— Е, и кой ще ме зашие по това време, в два часа след полунощ?

— Не бери грижа. Имам един добър познат — лекар в спешното отделение на една болница близо до участъка.

— Искаш да кажеш, че той ще си държи езика зад зъбите.

— Тя ще си го държи.

— Аха.

— На път ни е. Ти хапни. Взимам и аз един душ, обличам се и тръгваме. Ако тези рани не бъдат затворени скоро, ще ти останат големи белези.

— Вече съм свикнал.

— Да, разбрах.

Уолдрън отиде да се изкъпе и да се облече. Девлин се огледа наоколо, докато довършваше закуската си. Апартаментът на Уолдрън, който се намираше на третия етаж, беше идеално чист и добре поддържан. Това не го учуди. Уолдрън го бе впечатлил със своя педантизъм, когато се срещнаха за първи път. Сега му се искаше да прояви отново своята упоритост. Девлин имаше нужда от нея.

Болница „Гайз“, близо до полицейския участък на моста Тауър, напомни на Девлин за всички големи, претъпкани болници, в които му се бе налагало да влиза. Антисептичните миризми, щъкащият насам-натам болничен персонал, забързаната им походка. И стая след стая, етаж след етаж, запълнени със страдащи, чиито случаи варираха от непоносима досада до агонизираща смърт.