Джон Кларксън - Единствен изход

Девлин спря да се прицелва и погледна Уолдрън, който прие това като възможност да продължи да говори.

— И няма нужда да ме прострелваш, по дяволите, за да получиш отговорите си! Питай!

— Ти продължаваш да ме изненадваш, Уолдрън. Не познавам много хора, които са в състояние да спят спокойно, след като са подготвили такава касапница. Но може пък ти да си един от тях.

— Не съм!

Девлин изгледа в упор Уолдрън и изглежда реши, че казва истината. Той свали дулото на „Глок“-а, но оръжието остана в ръката му.

— Ямайците ни нападнаха, тъкмо когато се прибирахме в къщата, избрана от нас за скривалище. Ако не беше моят колега да ги отблъсне, щяха да ни избият всичките. Резултатът е, че го направиха на решето на онзи пуст път.

— Мъртъв ли е?

— Останах с него, докато пристигна полицията. Прибраха го в една болница. Все още беше жив, но ако там няма спешно отделение с екип от лекари, които знаят как да се оправят с тежки огнестрелни рани, приятелят ми ще умре.

— Били сте близо до Кеймбридж?

— Да, само на теб ти бях казал телефонния номер. Как можа да изпратиш онези гадове по петите ни? Сигурно си ме проследил след срещата? Или просто си извадил късмет? Как успя, Уолдрън?

— Мамицата му!

Уолдрън се приближи до ръба на леглото и се наведе към Девлин. Пистолетът все още бе насочен към него, но той заговори, сякаш не го забелязваше.

— Слушай ме, Девлин. Знаеш, че аз не съм твой враг. Не съм проклетият ти враг. Не знам как са го направили. Знам кое е лицето, от което изтича информация, но нямам представа как е разбрал къде се намирате и дали наистина е бил той. Аз не знаех къде се намирате, за бога. Нямам представа как са ви открили.

— Уолдрън, преди нощта да е изтекла, искам да знам точно как е станало и кой го е направил.

— Добре. Ако ти не разбереш, аз ще го направя. Но не бях аз. Дори не съм те търсил. Разчитах на думата ти. Не съм те проследявал. Боже мой, човече, аз не разполагам с толкова персонал. Едва успях да събера достатъчно хора за невъоръжено наблюдение на Мислович. Последният път, когато те видях, беше на Пикадили.

Девлин фиксира с поглед Уолдрън, преценявайки искреността на думите му.

— Всичко, с което разполагах, беше онзи телефонен номер, а ти дори не се намираше там. Там имаше някакъв проклет телефонен секретар и ти така и не отговори на повикването ми. Канех се да те потърся отново, като се надявах, че ще се появиш там. Надявах се, че ще дойдеш с жената в участъка. Къде е тя?

— Тя е в безопасност.

— Ето, аз продължавам да не знам къде се намира тя. Поставяш ме в адски неудобно положение, Девлин. Нямам нищо. Не разполагам с теб. Не разполагам с жената. Дори все още не съм хванал Мислович. След двадесет и четири часа моята петнадесетгодишна служба няма да струва и пет пари.

Девлин се отпусна и положи ръка на бедрото си. Беше изморително да държи 9 мм автомат.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Как успяха да ни намерят?

Уолдрън погледна Девлин право в очите.

— Нямам представа. Откъде да знам, по дяволите! Но се заклевам, че ще го разбера. И единственият начин да ме спреш, е, като ми пръснеш черепа още сега. В противен случай ти предлагам да дръпнеш това проклето оръжие настрана и да ми помогнеш.

Девлин се облегна на стола.

— Е, струва ми се, че е по-добре да те оставя жив, за да видя какво ще направиш.

— Добре.

Уолдрън стъпи най-сетне на пода, изправи се и се запъти към банята, ала гласът на Девлин го спря.

— Уолдрън!

— Какво?

— Ако искаш да останеш жив, искам да се съгласиш за нещо още отсега.

— Какво?

— Че когато намерим отговора, от този миг нататък, ще продължим по моя начин.

— По твоя начин?

— Да. Полицията не може да спре тези злодеи. Ти не можеш да ги спреш. Има само един начин.

— И какъв е той?

— Или те всички загиват, или загиваме всички ние.

— Ти си полудял!

— Така е. Да или не?

Уолдрън се извърна и видя изражението на човек, който живееше в свят, какъвто той сам трудно можеше да си представи. Уолдрън знаеше много добре какво представляват главорезите. Беше арестувал мнозина от тях. Беше стоял до тях, докато ги претърсваха, регистрираха и вкарваха в килиите. Беше свидетел на това как се самоунищожаваха — себе си, близките си, домовете си. Беше виждал жестокостта и отчаянието им. Но от мига, когато видя убитото ярди пред апартамента на Ани, нещата бяха ескалирали и излезли от контрол. Той знаеше, че Девлин е прав. Бяха отишли твърде далече. Престъпните им действия надвишаваха собствените му възможности да ги спре и заплашваха сигурността на града. Той си даваше сметка, че не знае какво да предприеме. Не знаеше как да ги спре.