Джон Кларксън - Единствен изход

— По дяволите, не умирай! — изкрещя той.

Бяха изминали петнадесет минути след полунощ, когато настоятелният звън на будилника смути дълбокия, безпаметен сън на Уолдрън. Звукът сякаш идваше откъм далечния край на някакъв дълъг и тъмен тунел. Ръката му автоматично посегна и изключи бутона.

Уолдрън беше нагласил будилника така, че да го събуди за среднощната проверка на наблюдателния екип около щаба на Мислович. В продължение на десет секунди след като го изключи, Уолдрън все още не можеше да осъзнае нито къде се намира, нито кой ден е.

— О, господи — промърмори на себе си.

Провеси крака от леглото и седна. Трябваше да се изправи веднага, иначе щеше да заспи. Предстоеше му да свърши прекалено много неща. Не можеше да спи. Насили се да се събуди и всичко нахлу в съзнанието му: да провери наблюдението, да се обади отново на Девлин, да се свърже с транспортната полиция, да намери Мислович.

Трябваше да се изправи, да опре проклетите си стъпала на пода. Той се изтласка в полуизправено положение, сякаш рязкото движение можеше да го изтръгне от умората. Завивките се свлякоха и студеният среднощен въздух преряза тялото му.

Той се насили да стъпи на пода, но когато горната част на тялото му се изви, главата му се удари в нещо твърдо. Той инстинктивно се дръпна назад. Недоумяваше какво го е ударило.

Извърна се и видя цевта на 9 мм „Глок“ на сантиметри от дясното си око.

— Сега и господ няма да ти помогне, Уолдрън.

Уолдрън се отдръпна от дулото на пистолета и окончателно се разбуди. Сърцето му заби бясно и дишането му се затрудни. Джак Девлин седеше спокойно на един стол, насочил автоматичен пистолет в главата му.

— Господи, човече! Какво правите? Как, за бога, успяхте да влезете тук? — изграчи Уолдрън.

— Не исках да те застрелям, докато спиш. Исках да разбереш, че съм аз. Исках да разбереш, че твоите убийци не са успели да ме ликвидират, Уолдрън. И че не са убили нито Ани, нито Елизабет.

Девлин се надигна от стола, на който седеше, и пристъпи към Уолдрън, който се бе свил в противоположния ъгъл на леглото. Уолдрън беше прекалено стъписан, за да може да схване какво му говори Девлин.

— Как успя да влезеш тук?

— Ключалката на вратата ти е само залъгалка.

— Какво правиш? Как си разбрал къде живея?

— Името ти го има в тъпия телефонен указател, Уолдрън. Не е трудно да те намери човек.

— Защо си насочил този пистолет към мен?

— Млъкни! — изкрещя Девлин.

Уолдрън инстинктивно закри лице с ръце в очакване Девлин да го застреля.

— Почакай! Моля те! Девлин, спри! Какво се е случило? Какво ми каза току-що?

— Казах, че твоите убийци не успяха да ни убият, Уолдрън. Поне не всички от нас.

— Какво е станало?

Умът на Уолдрън запрепуска бясно. Той се бе съвзел достатъчно от първоначалния шок, за да може да погледне към Девлин и да разбере какво става. Девлин изглеждаше така, сякаш току-що се бе измъкнал от някаква ужасна касапница. Лицето, краката и ръцете му бяха покрити със засъхнала кръв. Ризата му бе прогизнала. Дори горната част на панталоните му бе пропита с кръв. Засъхналата кръв миришеше сладникаво, а от дълбоките рани по тялото му продължаваше да блика още кръв.

Уолдрън се опита да си представи възможните събития, които се бяха разиграли.

— Какво е станало с теб, Девлин? Кажи ми какво се е случило.

— А, не, Уолдрън. Ти си този, който ще отговаря на моите въпроси. А пък аз нямам много време да ти слушам всичките лъжи. Сега ще започна да те прострелвам парче по парче, и ще продължа, докато не получа отговор на всичките си въпроси.

Девлин огледа преценяващо Уолдрън, сякаш за да избере най-подходящия крайник, от който да започне.

— Девлин! Престани! Това е лудост!

Американецът задържа оръжието насочено към Уолдрън и заговори, продължавайки да оглежда главния инспектор.

— Ти още не си видял какво е лудост.

— Не го прави. Нямам нищо общо с това, което е станало с теб. От два дни се мъча да ви помогна. Уредил съм защитата на жената. Готов съм да задържа Мислович. Почти съм успял. Защо правиш всичко това?

Девлин реши за начало да простреля десния крак на Уолдрън. Щеше да го простреля точно в средата на стъпалото, защото знаеше, че костите вероятно щяха да се пръснат чак до глезена.

Уолдрън видя как Девлин се прицелва и се сви още по-навътре.

— Не ми пробутвай този номер, Уолдрън!

— По дяволите, Девлин, престани! Опитвам се да ти помогна. Нямам нищо общо с раняването ти. За бога, спя в това легло от седем часа.