Винс Флин - Всичко е лично

Рап го погледна с тъмнокафявите си очи и сви рамене, сякаш не смяташе за необходимо да посочва очевидното.

— Не умея да чета мисли — каза Люис. — Искам да ми отговаряш с думи.

— Ако всичко върви добре, ще ме превърнете в живо оръжие… в убиец.

Психиатърът се замисли за момент над този прям отговор, после уточни:

— Не аз лично, но по принцип, да, това е целта.

Рап кимна леко, сякаш нямаше нищо против, и продължи да гледа право в сините очи на човека, който през последните дни го наблюдаваше от разстояние.

— Имаш ли някакви опасения?

— По-скоро не.

Люис опря длан на бюрото и след като известно време я гледа втренчено, отбеляза:

— Нормално е да имаш.

Младежът се усмихна леко:

— Вероятно.

— Е, имаш ли някакви опасения?

Въпросът не беше конкретен, а Рап обичаше ясните неща.

— В какъв смисъл?

— Това е сериозно обвързване. Повечето ти връстници сигурно вече гонят кариера в големия бизнес.

Наистина, имаше доста такива, но Рап само кимна.

Люис забеляза, че младежът не се старае да му се хареса. Не показваше и открито неуважение, което много кандидати използваха като защитен механизъм. Поведението му бе идеално балансирано. Люис реши да пропусне обичайната двайсетминутна подготвителна част и да говори по същество.

— Запитвал ли си се някога какво е да убиеш човек?

Рап кимна. Бе преминал през много душевни терзания по този въпрос, но не смяташе да ги споделя нито с този човек, нито с друг.

— Това хубаво ли е според теб?

Този път младежът се изсмя. Люис познаваше този метод за избягване на истинския отговор, но реши да не реагира агресивно. Затова и той се усмихна.

— Кое е смешното?

— Мога да ви отговоря по шест различни начина и в зависимост от поведението ви и шестте могат да ви се сторят приемливи или безумни.

— Как така?

— Всичко зависи от обстоятелствата.

— Обстоятелствата са важни — съгласи се психиатърът. — Дай ми пример.

Рап се замисли за момент, преди да отговори:

— Ако лежа през нощта в леглото си и обмислям как да убия някого, който е разбил колата ми и ме е обрал, може би най-точната преценка ще бъде, че не мога да контролирам гнева си и не разбирам принципа, че наказанието трябва да е съизмеримо с престъплението. — Той постави загорялата си от слънцето ръка на облегалката на стола и се загледа през прозореца, като се двоумеше каква част от истината да издаде. — Но ако не мога да заспя, защото копнея от желание да издълбая с ножа си очите на терорист, който е убил двеста невинни граждани… — Рап сви рамене — … това може би не е толкова неоправдано.

Този прям отговор хареса на Люис. В желанието си да предизвика по-силна реакция той попита:

— Мъчно ли ти е за приятелката ти?

Мич го погледна разочаровано и поклати глава.

— Какво има? Обидих ли те по някакъв начин?

— Не… не бих казал…

— От начина, по който ме погледна, ми се стори, че се засегна.

— Дойдох по собствено желание, но не ми е до такива игрички.

— Какви игрички?

— Вие сте психолог, нали? — Без да изчака отговора, продължи: — Наблюдавахте ме през последните три дни. Забелязах, че ми отделяте голямо внимание. Повече, отколкото на другите. Внимателно обмисляте какво говорите и със сигурност сте чели досието, което сте сложили на бюрото. Знаете за какво съм тук.

Люис не издаде изненадата си от това, че Рап се беше досетил за професията му.

— Работата ми е да задавам въпроси.

— Хубаво, но защо ме питате дали ми е мъчно за нея? Не е ли очевидно?

— Затова ли си тук?

— Не съм дошъл, защото ми е мъчно за нея. Мъчно ми е за много хора. За баща ми, който почина, когато бях на тринайсет. За дядо ми и баба ми. Някой ден ще ми бъде мъчно за майка ми, когато почине, а ако станем приятели, и за вас ще ми бъде мъчно. Това е част от живота. Дошъл съм тук по много очевидна причина. И съм сигурен, че я знаете.

Новобранецът изведнъж бе поел водещата роля в разговора, но това напълно устройваше Люис.

— Отмъщение?

— Предпочитам думата „възмездие“, но това е въпрос на гледна точка.

Люис остана доволен, че младежът прави разлика между двете думи.

— Искам да чуя какъв смисъл влагаш ти в това.

— Отмъщението е по-спонтанно, необмислено… твърде лично.

— А възмездието?

Рап се замисли за момент, после отговори с много ясен глас:

— Възмездието е морално оправдано и заслужено наказание.

— Какво мислиш за виновниците за взривяването на „Пан Ам 103“?

Мич се наведе напред, опря лакти в коленете си и отговори: