Винс Флин - В името на честта

— Не искам да се измъкне през задната врата — каза му Рап. — Ще обезвредя този дебелак. Мръдни се надясно и ме закрий. Когато го зашеметя, помогни ми да го поставим плавно на земята.

Рийвърс кимна.

Рап погледна негъра и размърда устните си. Телохранителят не чу нищо, затова извъртя главата си настрани, с дясното си ухо към него. Рап бръкна с лявата ръка зад гърба си. Взе тазера и го премести покрай тялото си. Когато започна да пита негъра за задния вход, извъртя тялото си леко наляво и с дясната си ръка дръпна предпазителя. Оголи двата електрода и ги приближи на няколко сантиметра от гръбначния стълб на телохранителя, малко под кръста. Дръпна спусъка и петдесет хиляди волта ток преминаха от пластмасовия електрошоков пистолет в тялото на мъжагата. Докато натискаше спусъка, внимаваше телата им да не се допрат. Преброи наум до три и дръпна тазера.

Рийвърс беше готов. Когато телохранителят започна да се свлича, той го подхвана за раменете и бавно го положи на стълбите. Рап отново сложи предпазителя на тазера и го пъхна под колана на гърба си. Вече не се интересуваше от другите бодигардове. Качи се по стълбите. Когато излезе на терасата, бързо се огледа. Руснакът, който му беше дал знак да изчака, говореше с двама костюмари. И двамата бяха по-едри от Рап, но по-дребни от този гигант. Тези сигурно бяха истинските професионалисти. Вероятно войници от специалните части, но не задължително от руските. Можеше дори да са местни, което беше добре за Рап. Зад тримата мъже седеше Макс Джонсън в компанията на две жени.

Руснакът видя Рап, каза нещо на костюмарите и с много ядосан вид тръгна да пресрещне двамата неканени гости. Рап показа ръцете си с дланите напред, за да примами телохранителя да се приближи още, и също продължи да върви напред. Леко свали лявата си ръка, излагайки дясната като по-ясна мишена. Двуметровият руснак се хвана на въдицата и посегна към целта. Сега беше моментът Рап да действа. За слънчевия сплит и дума не можеше да става заради едрото телосложение на телохранителя. Имаше твърде много слоеве тлъстина, които правеха нанасянето на парализиращ удар невъзможно. Втората възможност беше брадичката, но Рап забеляза, че руснакът има доста добре развити трапецовидни мускули. Тези мускули държат главата за тялото и колкото са по-яки, толкова по-трудно е да зашеметиш човека.

Последната и най-добра възможност криеше известен риск, но той не се притесняваше толкова от това. Този човек едва ли можеше да се нарече невинен. В момента, когато руснакът посегна с дебелите си пръсти към дясната му китка, Рап нанесе удара си. Скочи, пренесе почти цялата си тежест на десния крак и се завъртя. Мъжагата не осъзна какво става. За такъв удар както отворената длан, така и стиснатият юмрук бяха прекалено широки, затова Рап трябваше да използва кокалчетата си.

Той сви пръстите си така, че предните фаланги да се допрат до дланта му. Лявата му ръка, от лакътя до издадените напред кокалчета, беше като стенобойно оръдие. Целта му беше най-слабата част от човешкото тяло — адамовата ябълка. Много хрущял и меки тъкани. Няма значение колко си ловък или силен, ако те ударят директно в адамовата ябълка, свършено е с теб. При този удар има само един проблем. Ако не прецениш силата си, има опасност да убиеш противника. Точно когато нанасяше удара, Рап си представи една сцена — как якият руснак пада на килима, стискайки гърлото си, и умира със счупен гръклян. Това го накара да се забави за частица от секундата. Голяма грешка.

Хаким се успокояваше с факта, че възрастната жена е умряла в съня си. Той не беше в стаята, когато се случи, само чу изщракването на пълнителя и глухото изпукване на барутните газове през заглушителя на 9-милиметровия пистолет. Преди това видя как старецът умира на верандата на къщата си. Не знаеше защо, но искаше да гледа със собствените си очи. Затова въпреки счупванията и натъртванията успя да се измъкне от леглото и докуцука до предницата на караваната. Видя как приятелят му вдигна пистолета и застреля човека почти от упор. Пред цевта припламна второ пламъче и тялото се сгърчи за последен път.

Хаким беше убивал хора — в планините на Афганистан и Пакистан — но никога толкова отблизо, никога толкова лично. Тогава просто стреляше по силуети в далечината. Отдавна се чудеше как ще се почувства, ако вижда ясно всяка бръчка… всяко косъмче. Ако знае точния цвят на очите на човека, чийто живот отнема. Дали тези очи щяха да го преследват в сънищата му? За него отговорът беше „да“, но за приятеля му — едва ли. Изобщо спираше ли се пред нещо той? Имаше ли граница, която не би пресякъл?