Винс Флин - В името на честта

В пет часа Карим описа пред мароканеца в общи линии какво иска от него. Ахмед го изслуша мълчаливо. Беше обучен да не задава въпроси. Част от плана — заключителната част, включваше нещо, за което той бе отлично подготвен. Това беше резервният план, измислен от Карим още преди няколко месеца. Не представляваше някаква трудност. Особено за обучен снайперист като Ахмед. Виж, първата част на плана беше друга работа. По ентусиазма, с който говореше Карим, личеше, че нищо не може да го разубеди. Ахмед го бе наблюдавал много пъти и лично беше видял какво се случва с всеки оказал се толкова глупав, че да попита нещо, или още по-лошо, да посочи евентуален недостатък. Не му оставаше друго, освен да слуша, да кима и да си напомня, че не е негова работа да поставя под съмнение решенията на командира си. Съмнението пораждаше колебание, а колебанието даваше предимство на врага.

Обсъждането на плана отне близо час. Проучиха внимателно всички карти. Ако оцелееха до втората част от плана, щяха да използват телефоните си като радиостанции. Провериха оръжията си, за да се уверят, че действат безотказно. После съчиниха кратко писмо, което Карим смяташе да изпрати до медиите. Кратко. Така искаше той. Не смяташе да се унижава до многословието на американския президент. Съчини го едновременно като послание до американския народ и до мюсюлманския свят. Писмото гласеше: „Аз съм Лъва на «Ал Кайда». Син на Мохамед. Аз не бягам. Аз се бия. Убих вашия герой и жертвах живота си за исляма. Знам, че армия от храбри мюсюлмани ще поеме знамето ми и ще продължи борбата. Аллах е велик!“

Карим погледна текста и си представи до какво ще доведе това. Никакви лъжи нямаше да помогнат на Хаким да го очерни. Той щеше да бъде почитан във всеки мюсюлмански дом по света. Съвременният Саладин. В смъртта си щеше да намери славата, която заслужаваше. Нямаше време да изпипа всяка подробност от плана. Не искаше да се бавят. Дори ден. Всеки момент някой от другите обитатели на къщата можеше да се прибере. Всички криминални експерти по телевизията твърдяха, че терористите ще се опитат да избягат или в Мексико, или в Канада. Неколцина смятаха, че ще побегнат към западните щати, но никой не подозираше, че са се върнали във Вашингтон. Изненадата беше на тяхна страна, а този Неш щеше да е толкова замаян от собствената си известност, че нямаше да заподозре нищо. Сега беше най-подходящият момент. След като подготвиха всичко, Карим и Ахмед се помолиха заедно. Карим никога не се бе чувствал толкова близък до Създателя. Дори в спускащата се нощ чувстваше топлината от погледа на Аллах. Обхвана го гордост и чувство на удовлетворение. Сигурен беше, че ще успее.

В гаража имаше още три коли освен откраднатия пикап: яркочервено „Ферари“, сребрист „Мерцедес Майбах“ и черен микробус „Събърбан“. Изборът беше ясен, макар че и сребристата кола имаше известни предимства. Все пак един от автомобилите беше най-подходящ за мисията. Натовариха нещата си в събърбана, после се качиха на горния етаж, за да потърсят подходящи дрехи. В гигантския гардероб на Саид Карим намери тъмносин костюм, който му прилегна сравнително добре, макар че се наложи да стегне колана с няколко дупки. Черните обувки му бяха почти по мярка. Ахмед доста по-трудно намери нещо подходящо. Провери и в другите стаи и накрая си хареса синьо яке, малко късо в ръкавите, но иначе удобно.

В кухненския килер намериха кутия с енергийни закуски и взеха няколко бутилки вода. Ахмед се качи зад волана и въведе адреса в джипиеса. Компютърът начерта маршрута. Целта беше на 24,6 километра, време за достигане — 23 минути. Карим даде знак и изкараха колата от гаража. Изчакаха, докато вратата се затвори зад тях, и потеглиха в спускащия се сумрак.

Неш отвори входната врата и излезе. Носеше бяла риза и черни панталони. Върху левия си хълбок държеше Чарли, изкъпан и с пижамка. Рори, двамата му приятели и Джак играеха бейзбол по средата на улицата. Неш погледна часовника си. Резервацията беше за осем, а да запазиш маса за този час бе истинско постижение. Управителят му беше казал, че всичко е заето, но могат да изчакат на бара, ако нещо се освободи. Неш му каза името си, за да го запише в списъка на чакащите, и човекът направо се разтопи:

— Онзи Майк Неш? Дето получи медал от президента?

Неш неохотно си призна, че е той, и тогава управителят откачи. Предложи му най-добрата маса в заведението, в който час пожелае, и дори настоя вечерята да е за сметка на ресторанта. Досега това беше може би единствената полза от известността. Маги слезе, носеше тясна черна вечерна рокля и пелерина. Застана до съпруга си на прага. Беше прекрасна.