Джеймс Патерсън - Спасителят

— Да не би да става дума за сумите, които той превеждаше на Каймановите острови? — Нямах представа защо Сол не иска това да се разгласява. Сега, след като бе починал, смятах, че остатъкът ще бъде изплатен изцяло. — Можете да направите така, както желаете, госпожо Кюлити. Вечно ще съм му благодарен на Сол.

— Всъщност — каза адвокатката след кратка пауза — мисля, че трябва да се видим, господин Кели.

— Да се видим ли? — Аз се подпрях на стената. — Защо?

— Не става дума за никакви суми, а за нещо, касаещо имота му. Тук има една клауза, в която се казва, че трябва да ви го предадем.

Да уцелиш десетката! Нали точно така му виках преди четири години?

Не, това беше нещо адски по-голямо. Дори от джак-пота, брато, както би се изразил Чамп. Това бе нещо като удара, който за част от секундата ти носи Супер-купата.

Какво бихте направили, ако най-ценните произведения на изкуството се окажат в ръцете ви?

Най-напред сигурно ще ги гледате дълго време като замаяни. Ще се взирате в тях милиони пъти. Един възрастен мъж с бяло кепе, с леко наклонена на една страна глава, с меланхоличен поглед, седнал зад масата.

Ще се взирате в тях, докато всяка мазка, всяка черта накрая ще ви стане позната до болка. И ще се опитвате да си отговорите на въпроса как едно толкова просто нещо може да таи в себе си такава магия. Или пък как е успяло да попадне в ръцете ви.

Или дали изобщо сте искали толкова много пари.

Може би около сто милиона долара, пресметнаха адвокатите.

След това ще кажете на жена си. За всичко онова, което сте се заклели да не издавате. По дяволите, тайната на Соли вече и без това бе в безопасност.

И след като жена ви се навика, я хващате за ръката и я водите да я види. Тогава в очите й съзирате нещо красиво, промъкнало се покрай първоначалното стъписване, преминало в страхопочитание.

— Боже господи, Неди! — възкликва тя, също като слепец, разбрал най-сетне какво е това цвят. Магическата милувка за очите. Благоговението, в което човек изпада. Секването на дъха.

А след това довеждате десетмесечното си синче пред картината, показвате му я и обяснявате:

— Един ден, Дейви, колко ще разправяш…

Само че няма да имаш сто милиона долара, момче.

Накрая работата винаги стигаше до този въпрос: какво да правиш с картината, която в края на краищата е открадната?

Да извъртиш един голям купон в Палм Бийч? Да си видиш физиономията в Шайни Шийт? В Тудей Шоу ? Да направиш в Артнюз Алея на славата?

Взираш се в лицето на Гаше. И виждаш отговора в ъгъла на наклона на главата, в мъдрите, меланхолични очи.

Това не са очите на лекар, седнал там под горещото юнско слънце. А на човека, който го е нарисувал.

И се питаш какво е знаел той? На кого всъщност принадлежи?

На Стратън? На Соли? На Лиз?

Във всеки случай не на мен.

Не, не на мен.

Искам да кажа, че аз съм просто един спасител.

Следващата година…

Двамата с Ели водехме Дейви надолу към морето.

Този ден плажът бе тих и пуст. Вълните тихичко приплисваха. Една двойка отпускари бавно се разхождаха по брега. Възрастна жена, цялата облечена в бяло, нахлупила сламена шапка, търсеше мидички.

С Ели хванахме Дейв за ръцете и го пуснахме да нагази във водата. Ветрецът разроши русата му коса.

— Ето как се прави това — започнах да му обяснявам аз. Навих един лист на руло и го мушнах в празната бутилка от бира „Коорс“. Любимата марка на брат ми. После сложих отгоре капачката и я притиснах с длан.

— Би трябвало да държи — усмихнах се на Ели.

— Никога не съм го виждала, Нед, но мисля, че на Дейв ще му хареса — одобрително ме погледна тя.

— Ето — подадох бутилката на Дейви. Той я взе и отново приближи водата. — Течението ще я завлече навътре в морето — обясних му аз и му посочих току-що разбилата се вълна, готова да се отдръпне навътре, и викнах: — Хайде сега, хвърляй.

Двайсетмесечният ми син заплете крака през пясъка и замахна с бутилката с всичката сила, която имаше. Тя цопна едва на около три метра, но улови върха на оттеглящата се вълна и подводното течение лекичко я издърпа навътре.

Нова вълна я подхвана и тя се издигна високо, устремявайки се навътре. Нададохме одобрителни възгласи. Няколко секунди по-късно бутилката вече приличаше на малко корабче, успешно спуснато на вода, храбро борещо се с вълните.

— Къде отива, тате? — попита ме Дейви, засенчвайки очи от блестящата повърхност на морето.