Джеймс Патерсън - Спасителят

Очите на Сол проблеснаха. Той стана от масата.

— Хайде, ела.

Поведе ме към една част от къщата, в която никога не бях стъпвал. В един кабинет до крилото със спалнята му. После отвори една обикновена дървена врата, за която никога не бих се усъмнил, че води някъде другаде освен към килера. Зад нея имаше още една врата. А на стената — малка клавиатура.

Сол набра паролата, почуквайки с костеливите си пръсти по клавишите. Изведнъж втората врата се отвори. Оказа се, че това е асансьор. Сол с жест ме покани да вляза. След това набра втора парола. Асансьорът се затвори и ние запълзяхме надолу .

След няколко секунди той спря и вратите се отвориха автоматично. Попаднахме в малка стая с огледални стени и още една врата, този път от масивна стомана. Сол натисна едно копче и металният щит се плъзна назад, разкривайки малък екран. Той сложи длан върху екрана. За миг проблесна светлина, след това светна зелено, желязната врата забръмча и започна да се отваря.

Сол ме хвана за ръката.

— Сега не дишай, Неди. След миг ще видиш едно от последните чудеса на Земята.

Пристъпихме в голяма, елегантно осветена стая с дебели килими. Прекрасни орнаменти по тавана окръжаваха вдлъбнат купол. Единствената мебел тук бяха четирите стола в центъра, всеки от тях обърнат към една стена.

Не можех да повярвам на очите си.

По стените бяха окачени осем картини. Шедьоври. Не бях специалист, но познавах художниците дори без да става нужда да надничам в справочници. Рембранд. Моне.

Сцена от Рождеството. Микеланджело.

Изображения, запечатали се завинаги в съзнанието ми. Всички до едно безценни.

Едно от последните чудеса на Земята.

— Господи, Сол! — възкликнах аз и се огледах наоколо. — Ама ти си бил адски работлива пчеличка, мамка му!

— Ела насам — хвана ме той за ръката.

На един статив в центъра на стаята видях онова, което до този момент ми бе само описвано. В проста златна рамка. Перачка в сива рокля, пред корито, с гръб към зрителя. Осветяваше я галещ лъч светлина. Забелязах подписа в дъното.

Анри Гом.

Навсякъде погледът ми попадаше на шедьоври. Още един Рембранд. Шагал.

— Но защо ти беше тази картина от Гом? — недоумявах аз.

Сол пристъпи към нея и лекичко свали платното. За моя огромна изненада отдолу се появи друга картина. Която моментално познах. Мъж, седнал край маса в някаква градина, изпод бялото му кепе стърчат рошави кичурчета червена коса. Лицето му излъчва мъдрост, но очите му са изпълнени с меланхолия.

— Нед — каза Сол тържествено и отстъпи назад, — запознай се с доктор Гаше.

Примигнах, приковавайки поглед в печалната фигура на мъжа. Бе малко различен от онази картинка, която ми бе оставил Дейв. Но грешка не можеше да има — това бе Ван Гог. Скрит през цялото това време зад Гом.

— Това е изчезналият доктор Гаше — заяви гордо Сол. — През последните месеци от своя живот Ван Гог е нарисувал два портрета на Гаше. Този той е дал на своя хазяин и последните сто години портретът е прекарал на един таван в Овер. Накрая привлякъл вниманието на Стратън.

— Прав бях! — промърморих аз и в гърдите ми заклокочи гняв. Брат ми и приятелите бяха изгубили живота си заради този портрет. А той през цялото време е бил у Соли.

— Не аз, а Лиз открадна картината, Нед. Тя разбра за постановката с фалшивия обир и дойде при мен. С нейните родители се познавам много отдавна. Тя имаше намерение да изнуди Стратън. Дори не знам дали е била наясно какво й е чак толкова важното на тази картина. Знаела е само, че Денис я цени най-много от всичко, и е искала да го нарани.

— Лиз ли?

— С помощта на Лоусън. Когато полицията първа отреагирала на алармената инсталация.

Главата ми се замая. Представих си високия детектив, когото Ели бе смятала за човек на Стратън.

— Лоусън работи за теб ?

— Детектив Върн Лоусън работи за община Палм Бийч, Нед — каза Сол. — Нека просто кажем, че от време на време ми подава по малко информация.

Взирах се в Сол с нови очи. Като в някого, когото сте мислили, че познавате, а след това изведнъж го виждате в друга светлина.

— Огледай се, Нед. Забелязваш ли оня Вермеер там? Тъкачките. Смята се, че е изчезнал още през седемнадесети век. Само че не е. Просто се е намирал в ръцете на частно лице. Същото е и със Смъртта на Исак , оня Рембранд там. Името й е било споменавано само в писма. Никой не е сигурен дали изобщо съществува. Престояла неоткрита в един параклис в Антверпен цели триста години. И точно в това се състои красотата на тези съкровища. Никой не знае, че те са тук.