Джеймс Патерсън: Спасителят

— Последния път, когато се почувствах така, целият ми живот замалко не отиде по дяволите — казах аз.

— Моят също — отвърна тя.

— А защо не дойде да ме посрещнеш?

— Казах ти, че сигурно ще съм извън страната — кимна Ели. — И ето, че не те лъжа.

Тя пристъпи към мен.

— Наложи се да се возя в един двайсетгодишен кадилак с Чамп зад волана, който през цялото пътуване ми се правеше на каскадьор. Знаеш ли какво мъчение е това? По-лошо от затвор.

Тя се приближи към мен и въздъхна престорено:

— Бедничкият ми!

Взех микробусчето в шепата си.

— Добре си се сетила — казах, — само дето не може да пътува.

— О, може, Нед — промълви Ели. Сложи ръка върху сърцето си. — Пътува право насам.

Повече не можех да се сдържам. Протегнах ръце и я прегърнах. Притиснах я към себе си с всичка сила, усещайки как сърцето й пърха като малка птичка. Наведох се и я целунах.

— Това май никак не се вписва в Бюрото — пошегувах се аз.

— Майната му! — отвърна Ели. — Напуснах го.

Отново я целунах. Погалих я по косата и притиснах главата й към гърдите си. Исках да й разкажа за Сол. За онова, което видях в къщата му. Неговите шедьоври. Изчезналия Гаше . Това, че трябваше да го пазя в тайна, ме убиваше. Ако имаше някой на този свят, който заслужаваше да го знае, това бе Ели.

Но, както Сол каза, полезно е да се вслушвам в съветите му.

— Е, и какво ще правим сега? — попитах. — Ще разчитаме на магистърската ми степен ли?

— Сега ще направим една дълга разходка по плажа и ти ще сториш нещо романтично. Като например да ме питаш дали искам да се омъжа за теб.

— Искаш ли да се омъжиш за мен, Ели?

— Не тук. На плажа. А след това може би ще поговорим малко за това как възнамеряваме да прекараме остатъка от живота си. Откровен разговор, Нед. Без никакви задни мисли.

И така, направихме една дълга разходка по плажа. И я попитах. И тя каза „да“. След което много дълго никой от нас не пророни дума. Просто се разхождахме, гледайки слънчевия залез в това райско кътче на земята.

И в главата ми се промъкна мисълта, че е супер, дето тип като мен се жени за бивш специален агент от ФБР.

Разбира се, давах си сметка, че Ели може би мисли същото за мен. Бандита .

Две години по-късно…

Звънът на телефона ме хвана точно като излизах през вратата. Държах деветмесечния Дейви и тъкмо се канех да го връча в протегнатите ръце на Бет, нашата детегледачка.

Ели вече бе отишла на работа. Беше се заела да открива галерия в Делрей, където се бяхме установили в малко старо бунгало, на две пресечки от плажа. Беше се специализирала във френска живопис от деветнадесети век и продаваше картините в Ню Йорк и Палм Бийч. В хола над камината дори си бяхме окачили един Анри Гом.

— Нед Кели — казах аз, притискайки слушалката с рамото си.

Бях закъснял за работа. Продължавах да се грижа за басейни. Само че този път бях купил фирмата „Тропик Пуулс“, най-голямата в района. И сега обслужвах най-скъпите, от Бока до Палм Бийч.

— Господин Кели — заговори някакъв непознат женски глас в слушалката, — казвам се Дона Джордан Кюлити. Съдружник съм в „Ръст, Саймънс и Кюлити“.

Ние сме правна кантора в Палм Бийч.

Само с устни успях да кажа на Бет, че Ели ще си бъде вкъщи около 4:30.

— Разбира се — казах аз в слушалката.

— Познавате ли се с господин Сол Рот? — поинтересува се адвокатката.

— Аха — потвърдих аз.

— Тогава със съжаление трябва да ви съобщя, че господин Рот почина.

Усетих, че нозете ми се подкосиха. Седнах. Знаех, че Сол е болен, но той никога не бе гледал сериозно на такива неща. Бях му ходил на гости преди по-малко от месец. Беше се пошегувал, че той и Чамп се стягали да ходят на „Харли Дейвидсън“ събор, някъде около Големия каньон. Задуши ме мъка, сякаш бе починал собственият ми баща.

— Кога?

— Преди около седмица — продължи госпожа Кюлити. — Отдавна знаеше, че има рак. Умрял е тихо и спокойно в съня си. Съгласно желанието му, никой, с изключение на близките му, не трябваше да научава.

— Благодаря ви, че ми се обадихте — казах аз, мъчейки се да потисна празнотата в себе си. Спомних си как двамата стояхме в подземието му, загледани в картините. Божичко, как щеше да ми липсва този човек!

— Всъщност, господин Кели — продължи адвокатката, — аз не ви се обаждам за това. На нашата кантора бе възложено да се занимае с последните желания на господин Рот, по-точно с неща, касаещи имота му. Там има някои работи, на които той не пожела да се дава гласност. Каза ни, че вие сте щели да разберете.