Джеймс Патерсън - Спасителят

Нищо не можех да направя, освен да се взирам като омагьосан в картините.

— А онзи Микеланджело там… — Сол закима с одобрение и любов. — Ето, него бе много трудно да открия.

Между Рембранд и Вермеер на стената имаше празно пространство.

— Я ми помогни малко — каза Сол и повдигна портрета на Гаше .

Поех го от него и го окачих на стената между двата други шедьовъра. И двамата отстъпихме назад да погледнем по-добре.

— Знам, че няма да го разбереш, синко, но за мен това изпълва със смисъл целия ми живот… Мога да ти предложа старата работа, но тъй като си вече човек с положение, сигурно имаш други планове в живота. Може ли да ти дам един съвет.

— Защо не — свих рамене аз.

— Ако бях на твое място, щях да отида в Кабил Бей Ризорт на Каймановите острови. Там те чака първият ти чек от един милион долара. Докато това тук си остане наша малка тайна, всеки месец на твое име ще пристига чек. Трийсет и пет хиляди долара за пет години на същата сметка. Разбира се, ако ти хрумне нещо друго и полицията открие начин да влезе тук, ще смятаме сметките си за чисти.

След това двамата дълго време не промълвихме нито дума. Просто стояхме и гледахме изчезналия Гаше . Извитите мазки на четката, печалните, разбиращи всичко, очи. И изведнъж ми се стори, че видях нещо в тях, като че ли старият доктор внезапно започна да ми се усмихва.

— Е, Неди, какво ще кажеш? — Сол продължаваше да гледа картината, хванал ръце зад гърба си.

— Ами не знам… — наклоних аз глава на една страна. — Малко като че ли е извъртян. Наляво.

— Точно същото си мислех и аз, синко — ухили се Сол Рот.

На другия ден хванах самолета за Джорджтаун на Големия Кайманов остров. Едно синьо такси ме откара до Кабил Бей Ризорт, минавайки по крайбрежния път.

Точно както Соли ми каза, там на мое име имаше запазена стая. Всъщност едва ли може да се нарече стая — едно невероятно бунгало със сламен покрив, на няколко стъпки от плажа, засенчено от високи, лениво полюшващи се палми, с малък плувен басейн в дворчето.

Хвърлих пътническата си чанта на пода и отправих поглед към милионите огледалца, проблясващи в тюркоазеносиньото море.

На бюрото, подпрени на телефона, забелязах два плика с моето име.

Първият съдържаше писмо от господин А. Джордж Макуилямс, управителя, който ме поздравяваше с пристигането с кошница плодове и ме уверяваше, че като гост на господин Сол Рот мога да му се обаждам по всяко време.

Във второто имаше разписка от Ройъл Кайман Банк на мое име за сумата от един милион долара.

Един милион долара.

Приседнах на дивана с подкосени колене. Гледах, сверявах написаното име с моето и още не можех да повярвам, че това не е сън. Нед Кели, нямаше грешка. На мое име са открили банкова сметка. Всички тези прекрасни нули.

Божичко, аз съм богат!

Огледах се наоколо — приказната гледка, луксозното обзавеждане, кошничката с банани, манго и грозде, скъпата подова настилка. И сякаш изведнъж ме удари гръм. Та аз можех да си позволя всичко това. Не бях дошъл тук да чистя басейна. Това не бе сън.

Тогава защо не подскачах от радост?

Спомних си моя стар понтиак отпреди две години, след като бях задействал алармите на богаташките домове. Тогава си мислех, че правя най-големия удар в живота си. Мечтаех как ще седим на палубата на някоя умопомрачителна яхта двамата с Тес и ще си отпиваме от мартинито. Един милион долара в банката. И сега те бяха мои. Мои бяха палмите, заливчето пред бунгалото. Можех да си я купя тази яхта или поне да я наема. По някаква луда игра на съдбата, по някаква нейна ирония, всичко това се бе сбъднало. Можех да правя, каквото си поискам.

А не чувствах абсолютно нищо.

Седнах пред бюрото и точно тогава забелязах нещо, което през цялото време е било пред очите ми, но се бе изплъзнало от вниманието ми.

Нещо, в което всъщност се взирах от известно време насам или по-точно казано, през което се взирах, без да отбележа присъствието му. Бе точно до отворените пликове. Колебливо протегнах ръка и го взех.

Беше една от онези стари играчки „Мачбокс“, които правеха умалени копия на различни коли. Само че това не беше точно кола.

Беше мъничък додж микробус.

— Знаеш ли колко трудно е да се намери такова нещо по тия места? — прозвуча гласът на Ели зад мен.

Обърнах се стреснато. Тя стоеше там, хванала прекрасен тен, облечена в дънкова пола и розова блузка. Присвиваше очи срещу слънцето, което залязваше зад гърба ми, и луничките й като че ли подскачаха по цялото й лице. Сърцето ми заби като лудо.