Джеймс Патерсън - Спасителят

Притиснах се в стената и се запромъквах покрай нея, докато не стигнах до обикновена врата, която според мен водеше към кухнята. Надникнах предпазливо, вътре нямаше никого.

Обвих юмрука си с парцал, който носех специално за тази цел, и нанесох здрав удар по стъклото. Мамка му, никакъв звук!

Погледнах часовника — Мики и останалите сигурно тъкмо се канеха да влизат.

Врътнах топката на дръжката и се смаях, когато вратата се отвори безшумно. Егати , това капан ли беше! Предпазливо пристъпих в нещо като дълъг килер, който водеше някъде навътре към къщата. В края му видях стая със стъклен покрив, а по-нататък бе дворът. Вдясно бе отворената врата на столовата. Надникнах за нея — високи тавани, по стените гоблени. Два полилея, които сякаш бяха взети от Романови.

Господи, луд ли съм, че правя такива неща? Бях сигурен, че къщата има алармена инсталация. Явно собствениците или прислугата не я бяха включили. Мина ми през ума дали да не се доближа до прозорците и да потърся контактите на алармата. Стана 8:10. Екипът сигурно щеше да влезе всеки момент. Трябваше някак си да я свърша тази работа. Сърцето ми биеше бясно.

Изведнъж дочух стъпки и замръзнах. Към кухнята вървеше чернокожа жена в бяла престилка. Камериерка най-вероятно. Тя вдигна поглед и ме видя. По разширените й очи и застиналата в безмълвен вик уста разбрах, че се е изплашила повече от мен.

Не извика — челюстта й просто увисна надолу. За щастие лицето ми бе скрито под широката козирка на шапката. Не би могла да ме разпознае, ако ме види повторно. Стоях като закован една-две секунди, след което промърморих: „Извинете, мадам“, и хукнах обратно към вратата.

Според мен тя вече търчеше към телефона да се обади в полицията. Все едно съм задействал алармата.

Префучах през храстите и се запромъквах вече с нормална крачка към Оушън Авеню. Скочих в бонвила, включих на скорост и подкарах с разумна скорост. Огледах се назад. Дали някой в тъмното не бе изхвърчал навън, за да погледне номерата на автомобила. Беше 8:15. Ченгетата сигурно кръстосваха като луди из целия град, опитвайки се да разберат какво, по дяволите, става.

— Ти си луд, Нед Кели! — викнах аз, колкото ми глас държи.

Три аларми за рекордно време.

Настъпих газта и усетих как вятърът роши косата ми. Карах покрай морето, луната бе изтеглила в него златиста пътека. Чувствах как ме изпълва триумфът от добре свършената опасна работа. Помислих си как бих прекарал живота си с Тес. Отдавна се бях подготвял за този миг на големия шанс.

Нещо не бе наред. Мики го усети, още щом влязоха през вратата.

Той имаше силно развито чувство за такива неща.

Къщата си бе на мястото. Приказна, огромна, осветена като италиански дворец, с островърхи венециански арки и прозорци с каменни балкончета под тях. Покрита алея, обрамчена от зеленина, водеше право към морето. Алеята пред тях бе най-малко сто метра дълга и всяко храстче и дръвче бе ярко осветено. Той чу хрущенето на камъчетата под краката им. И тримата бяха облечени в откраднати полицейски униформи. Дори и да имаше някой, едва ли би ги заподозрял. Всичко си беше така, както беше планирал.

Въпреки това усещането за нещо нередно не го напускаше.

Той погледна към Боби и Барни. Долови, че и тях ги е страх. Познаваше ги твърде отдавна, за да знае точно какви мисли ги вълнуват в този миг.

Никога през живота си не са били толкова близо до нещо толкова голямо.

Каза дел Осеано.

Мики знаеше всичко за къщата, бе я изучил в детайли. Била е построена от някой си Адисън Мизнър през 1923 година. Знаеше вътрешното разпределение, алармената инсталация, помещението с картините.

Тогава какво го притесняваше? Хайде стига, каза си той, вътре ни чакат пет милиона.

— Ами това какво е, по дяволите? — смушка го Барни с черната чанта, в която бяха инструментите им.

В края на дългата предна алея имаше нещо огромно, осветено отдолу. Приличаше на мраморна делва.

— Къпалня за птички — отвърна Мики и се ухили.

— За птички ли? — сви рамене Барни и си оправи полицейската шапка. — За птеродактили по може да е.

Часовникът на Мики показваше 8:15. Дий им се беше обадила, че Нед, както се очакваше, си бе свършил работата. В момента полицейските патрулки вероятно се щураха като луди из града. Знаеше, че по дърветата има монтирани камери, затова си криеха лицата под козирките на шапките. Застанал пред дъбовата порта, Мики огледа за последен път Барни и Боби. Бяха готови. Откога чакаха този шанс.