Дръпнах се от тълпата като насън. Усетих, че ми притъмнява. Не можех да мисля за нищо друго, освен за това, че бях излязъл от стаята й само преди няколко часа.
Трябваше моментално да се омитам оттук. Навсякъде бе пълно с полиция. Опасявах се, че може да тръгнат да търсят и мен.
Успях да стигна до колата точно когато първите конвулсии разтърсиха тялото ми. Извърнах се и повърнах в нечия грижливо подстригана ливада.
Тес бе мъртва.
Но как е възможно, та аз току-що я бях оставил сама, след като прекарах с нея най-прекрасния следобед в живота си. Администраторката бе казала, че е убита. Ала как, защо? На кого му беше притрябвало да убива Тес?
Като в мъгла, започнах да превъртам в главата си дните, преди да се запознаем. Спомних си как след това се бяхме разбрали пак да се видим. И как накрая работата в Каза дел Осеано се оказа капан.
Всички тези неща нямаха нищо общо едно с друго. Просто се получи ужасно съвпадение. Усетих как с усилие се боря със сълзите.
Когато вече не можех да се сдържам, се предадох.
Оброних глава и стоях, без да мърдам, с обляно в сълзи лице. По някое време си дадох сметка, че трябва да се махам. От персонала можеше да ме познаят и да кажат, че съм бил при Тес днес следобед. Например русата администраторка. Не можех просто да отида в полицията, за да изчистя подозренията, като се има предвид какво бях вършил вечерта. Качих се в колата и подкарах. Нямах представа накъде. Просто исках да се махна.
Свих наляво, след това още веднъж наляво и се озовах обратно на „Ройъл Палм“. В главата ми бе пълна каша. Дрехите ми бяха подгизнали от пот. Изминах целия път до Лейк Уърт като в мъгла. Току-що всичко в живота ми се бе променило. Веднъж това вече бе ставало — в Бостън. Този път обаче нямаше да мога да го върна.
Слязох от магистрала 95 и поех по Шесто Авеню. Картината с полюляваща се ръка на Тес с гривните не ми излизаше от главата. Трескавият глас на Дий — също.
Къщата на Мики не беше далеч от магистралата. Тук обаче нямаше „Брейкърс“, нямаше „Мар-а-Лаго“. Наредени като кутийки жилища с олющени фасади, прекъсвани тук-там от каравани, в които хората пиеха бира, настанени в туристически столове. Пикапи, сврени в гаражите.
Покрай мен префуча полицейска кола и аз отново настръхнах. След нея мина още една патрулка. Запитах се дали някой ме е видял в Палм Бийч и е запомнил колата ми.
Завих по Уест Роуд. Няколко пресечки по-нататък се намираше жълтата къща, която Боби и Мики бяха взели под наем.
И отново застинах от ужас.
Накъдето и да погледнех, виждах полицейски коли с проблясващи буркани. Също като пред хотела. Не можех да повярвам на очите си. Хората бяха наизлезли по дворовете си, облечени в изтъркани блузи и потници, и гледаха надолу по улицата. Какво, по дяволите, ставаше тук?
Пресечката зад къщата на Мики бе отцепена. Имаше толкова много ченгета и патрулки със светещи буркани, сякаш тук се водеха бойни действия.
Отново ми притъмня, нозете ми се подкосиха. Ченгетата ни бяха открили. Но след цялата тази каша как нямаше да ни открият. Заслужавахме си го! Как можах да се захвана с такава глупава работа?
После страхът отстъпи място на изненадата, когато сред проблясващите полицейски буркани различих покривите на линейки.
Всички те бяха спрели пред къщата на Мики.
Скочих от колата и си пробих път сред тълпата. Това не можеше да се повтори, нямаше начин!
Промъкнах се към възрастен чернокож мъж в униформа на чистач. Преди да си отворя устата, за да го питам какво става, той заобяснява:
— В оная къща май е станала истинска касапница. И всичките са бели. Даже има и една жена.
Погледите бяха приковани в къщата на Мики.
Помислих, че ще получа удар. Гърдите ми така се стегнаха, че не можех да си поема дъх. Стоях в сумрака с треперещи устни и стичащи се по бузите ми сълзи. Та те бяха живи! Нали Дий ми бе казала да се върна. Мики и Барни, Боби и Дий. Как така ще са мъртви сега? Беше като в някакъв кошмар, от който не можех да се събудя.
Стоях като вкаменен, вперил поглед в жълтата къща, в патрулките и линейките наоколо.
Накрая, излизайки с усилие от обхваналото ме вцепенение, си пробих път напред. Точно навреме, за да видя как вратата се отваря и от нея излизат санитари. Разговорите сред тълпата секнаха. Появиха се носилките.
Една от завивките бе отметната.
— Бяло момче — прошепна някой до мен.
Видях къдравата червена коса на Мики .
Гледайки как го носят към линейката, ненадейно се върнах двайсет години назад. В училище Мики имаше навика, където ме види, да ме удря в гърба с юмрук. Това си беше негов извратен начин да ми каже „здрасти“. Нито веднъж не можах да го усетя, като се приближава. Просто си ходя в коридора през междучасието и изведнъж — прас . А как удряше само! След това почваше да ме рекетира да му дам двайсет и пет цента, за да не ме тормози. Просто размахваше юмрук пред очите ми и викаше: „Какво? Страх ли те е“. Но един ден ми писна. Без да ме интересува какво ще последва, просто се извърнах и с все сила го блъснах в един от радиаторите на парното. На гърба му остана белег, който си личеше чак докато завършихме гимназия. След удара той стана, събра си читанките и протегна ръка. В нея имаше около четири долара — всичките в монети от по двайсет и пет цента. Цялата сума, която му бях дал.
Читать дальше