Джеймс Патерсън - Спасителят

Натоварих се с чантите и слязох долу. Отворих багажника на колата и ги хвърлих вътре. Тъкмо се оглеждах за последен път и се сбогувах с мястото, където прекарах последните три години от живота си, когато лампите изведнъж светнаха.

Извърнах се като ужилен и сърцето ми подскочи. Соли бе застанал на вратата по халат, с чаша мляко в ръка.

— Господи, как ме изплаши, Сол!

Той погледна към отворения багажник и чантите в него. Лицето му помрачня, когато разбра какво става.

— Май нямаш време и да се сбогуваме, а?

— Оставил съм ти бележка — казах аз засрамено.

Никак не бе хубаво от моя страна да се измъквам по такъв начин, като се има предвид и какво щеше да научи утре сутринта. — Виж какво, Сол. Случиха се някои ужасни неща. Сигурно ще чуеш различни версии… Искам само да ти кажа, че не са верни. Не съм го направил аз. Не съм сторил абсолютно нищо!

Той присви устни.

— Толкова ли е зле положението? Стига, хлапе. Може би ще успея да ти помогна. Един мъж не бива да бяга така посред нощ.

— Не можеш да ми помогнеш. — Наведох глава. — Вече никой не може.

Искаше ми се да изтичам до него и да го прегърна, но бях толкова потиснат и объркан, че трябваше по-скоро да се махна оттук.

— Искам да ти благодаря. — Скочих в колата и я запалих. — За това, че ми се довери, Сол. Благодаря ти за всичко…

— Неди — чух го да вика. — Каквото и да е, не може да е толкова зле. Няма проблем, който да не може да се разреши. Когато човек има нужда от приятели, не бива да бяга…

Но вече профучавах през вратата и не чух останалото. Преди да свия по улицата, погледнах в огледалото за обратно виждане и го зърнах по средата на двора в халата и чашата мляко в ръка. След това натиснах газта и той изчезна.

Почти плачех, когато минавах по моста „Флаглър“. Оставях зад себе си всичко — Мики, приятелите си, Тес…

Бедната Тес. Направо исках да умра, като си спомнех какво беше само преди няколко часа, когато си помислих, че най-накрая нещата започват да се обръщат в моя полза. Вече се виждах, че заживявам с цял милион долара и жената на сънищата ми.

Късметът ти се върна, Неди! Изсмях се горчиво при спомена за тези думи.

Минавайки по моста, видях светлините на „Брейкърс“ да осветяват нощното небе. Според мен имах на разположение един ден, преди името ми да се появи на бял свят. А аз дори не знаех накъде отивам.

Някой бе избил най-добрите ми приятели. Нямах представа що за доктор е този Гаше, но щях да го накарам да плати.

— Удар в десетката — промърморих аз мрачно, минавайки по моста, докато ярките светлини на Палм Бийч бавно гаснеха зад гърба ми. Големият шанс. Да бе, как не!

Ели Шъртлеф бе клекнала пред таблото на алармената инсталация в избените помещение на Каза дел Осеано и осветяваше с фенерчето си отрязания коаксиален кабел. Беше стиснала края му с ръкавица.

Нещо тук не се връзваше.

Като специален агент към новия отдел на ФБР, занимаващ се с кражби и измами с произведения на изкуството, тя отдавна бе чакала такъв случай. Картини за шейсет милиона долара, които са били откраднати снощи, и то точно в района на техния отдел. Който, в интерес на истината, се изчерпваше с Ели.

Откакто се бе преместила от Ню Йорк преди осем месеца, напускайки работа като асистент-куратор в „Съдъби“, тя основно бе седяла в офиса в Маями, заета само със следене на търгове и прегледи на сводките на Интерпол по мрежата. През това време другите агенти залавяха наркотрафиканти и перачи на пари. Тъкмо бе започнала да се чуди — както и близките й — дали този ход бе повишение или понижение в кариерата. Работата й в отдела, занимаващ се с кражби на произведения на изкуството, едва ли можеше да се нарече престижна по тези места. Тук всеки имаше диплома по право, а не диплома по изящни изкуства.

Разбира се, животът й си имаше и хубави страни, убеждаваше се тя сама. Например малката къщичка на плажа в Делрей. Излизаше с каяка си всяка сутрин, борейки се с прибоя, при това през цялата година. А на срещата със състудентите си от „Калъмбия“ през 1996-а тя бе единствената с глок под мишницата.

Ели най-сетне се изправи. Знаеше, че не прилича на агент. Поне не на такъв, когото биха пуснали да излезе извън лабораторията. Беше висока метър и шейсет, тежеше петдесет и два килограма, имаше къса кестенява коса и носеше очила с дебели рамки. В офиса се шегуваха, че за да си вземе униформено яке по мярка, е ходила да го купи от детмаг. Обаче в Куонтико бе втора по успех в класа си. Оглавяваше класацията по Работа на местопрестъплението и Криминална психология. Беше добра с глока и можеше да обезоръжи човек с две глави по-висок от нея.